Д-р Мейбъл Елиът не е особено известно име, макар да е участвала в ред хуманитарни мисии в Турция, Гърция и Армения след края на Първата световна война. Но една новопоявила се книга разкрива нейната впечатляваща биография. Изследването „Непоколебимата лечителка: Забележителният живот на д-р Мейбъл Елиът“ от американския историк Джинджър Педерсен се базира на архивни документи, лични писма и дневници на лекарката. В началото на 20-те години на миналия век Елиът ръководи медицинските грижи за приблизително 20 000 арменски сираци под опеката на благотворителната организация Near East Relief в Александропол (сега Гюмри).
Лекари и медицински сестри лекували деца от трахома и други заболявания, разпространени поради недохранване и тежките условия на живот. Преди това Елиът работи в района на Мараш, организирайки болници за арменски сираци и бежанци. По време на боевете за града тя, заедно с персонала и хиляди арменски бежанци, се евакуира през планините Тавър. По-късно участва в оказването на помощ на гръцки бежанци по време на Гръцко-турската война. Заради усилията си тя става първата жена, наградена с Гръцки военен кръст. Елиът описва работата си в Южен Кавказ и Османската империя в мемоарите си „Отново в Арарат“, публикувани през 1924 г.
Използвайки семейни архиви, които никога не да преглеждани до написването на биографичната книга, професионална кореспонденция и новинарски репортажи, Педерсен описва историята на тази впечатляваща лекарка, пише за нейната смелост, постоянство и хуманизъм. Тя подчертава предизвикателствата пред Елиът в навигирането в политиката, където нейното тихо и ангажирано лидерство заплашваше властимащите. Предадена от лидери, които се опитват да я накарат да замълчи, американката разказва историята на своите мъчителни преживявания в Съединените щати през 1924 г. в мемоарите си. Обширното проучване на автора на книгата вдъхва живот на вълнуващата история на тази дълго пренебрегвана жена.
Д-р Мейбъл Елиът постига това, което малко жени лекари успяват в областта на хуманитарната служба. С академични цитати, новото проучване е едновременно и критичен ресурс за учените и увлекателно четиво за всеки, който се интересува от история.
Мейбъл Е. Елиът (1881-1968) е американска лекарка, която се грижи за гръцки и арменски бежанци и сираци по време и след Геноцида от османската епоха. Някои от най-значимите ѝ изследвания са извършени в Мараш (днес Кахраманмараш), Никомедия (днес Измит), Ереван и Гърция.
Бъдещият хуманитарист е родена в Лондон, Англия през 1881 г., но се премества в Съединените щати със семейството си през 1883 г., където израства в Сейнт Огъстин и Уест Палм Бийч, Флорида. През 1904 г. тя и сестра ѝ Грейс Папот са сред първите жени, завършили Медицинския колеж „Ръш“ в Чикаго. Мейбъл е една от осемте лекарки, избрани от Американската служба за женски болници (AWHS) за служба в Близкоизточната помощ (NER). Така тя отпътува с голяма група спасители на USS Leviathan през февруари 1919 г. и пристига в Константинопол (днес Истанбул) в началото на март.
В Мараш през май 1919 г. тя създава и ръководи триетажна болница, грижеща се за арменски бежанци, оцелели след депортациите и кланетата по време на Геноцида. След Първата световна война градът попада под британска, а след това и френска окупация. През януари 1920 г. кемалистите атакуват френските сили и извършват клане на 12 000 арменци, което води до отстъпление на французите. На следващия месец френските власти нареждат на спасителите да напуснат Мараш. И Елиът повежда екипа си заедно с хиляди бежанци в мразовити условия през заснежени планини към безопасността на Адана.
След преживяното тя се завръща в Бентън Харбър, Мичиган, за да се възстанови и възобновява медицинската си практика. През 1924 г. публикува мемоарите си „Beginning Again at Ararat“ (Fleming H. Revell Company), в която описва подробно личния си опит по време на битката при Мараш през 1920 г. и тежкото положение на арменците и гърците в Близкия изток.
През есента на 1920 г. изпълнителният съвет на AWHS назначава д-р Елиът за ръководител на службата на AWH в страните от Близкия изток и я изпраща обратно в Константинопол заедно с друг персонал като директор на хуманитарната операцията. Така тя се завръща в Турция през октомври 1920 г. и поема медицинската работа на NER в Измит, Дериндже и Бахчеджик (арм. Бардезаг) между януари и август 1921 г. По това време Измит е окупиран от гръцки и британски сили и голям брой християни са струпани там, след като се спасяват от кланетата, извършени от кемалистките сили в отдалечените села. Д-р Елиът, която работи в Измит пише в писмо от 31 март 1921 г.: „Постоянно имаме бежанци от другата страна на залива, където турците се занимават с обичайното си забавление да избиват християните. Двадесет и шестима дойдоха от едно село онзи ден и всички те бяха избегнали ножа. Гледахме как пламъците достигат до небесата, докато бедните малки къщички бяха превърнати в пепел. Здравните условия в района бяха изключително лоши, като бягащите от кланетата и много деца умираха в лагерите от лишения и болести“.
Преди това, на 14 март 1921 г. в друго писмо споделя: „Чудя се дали хората в Америка осъзнават какво означават магическите думи „Американски женски болници“ за тези хора тук?... Много от децата са доведени при нас с колене, прибрани до брадичката. Те са лежали толкова дълго време в това положение, опитвайки се да се стоплят, че са необходими дни на втриване с масло, за да се разхлабят сухожилията достатъчно, за да могат краката им да се изправят. Много от тях умират в рамките на няколко часа след пристигането си, но обикновено, ако успеем да ги накараме да преодолеят напрежението от първите две или три хранения, те постепенно започват да проявяват малък интерес към живота и е прекрасно удовлетворение да ги видим как бавно се справят с живота и се учат да се усмихват“.
През юни 1921 г., с над 30 000 бежанци, струпани в Измит, гръцките военни решават да напуснат региона, вземайки със себе си всички бежанци. След това, през август 1921 г., Елиът е преместен в Ереван, Армения, за да поеме медицинската работа на Близкоизточната помощ в този регион.
След кланетата в Смирна през септември 1922 г. обаче, AWHS отново е призована да окаже помощ на оцелелите от преследванията и на бягащите или прогонените от Турция. Д-р Елиът първоначално отива в Родосто (днес Текирдаг) в Източна Тракия, за да помага на хилядите бягащи от Турция. След това, през първата седмица на октомври, тя пристига в Митилини на остров Лесбос, който е препълнен с близо 200 000 бежанци, бягащи от изтребленията в Смирна, и създава служба за медицинска помощ, включваща болници, клиники и пунктове за мляко. През същия месец тя е на остров Хиос, където върши подобна работа. В писмо от 9 октомври 1922 г. тя пише: „Когато стигнахме до Митилини, на практика нищо не се правеше за грижите за болните бежанци. Окаяната общинска болница беше претъпкана до вратите, а хора отвсякъде просеха и се молеха за помощ. Болните лежаха по улиците, а жените раждаха на открити места без помощ или защита. Слава Богу! Днес имаме болница със сто легла, където предимство се дава на родилните случаи“.
През октомври 1922 г. лекарката пристига в Атина и е назначена за ръководител на Американските женски болници в Гърция. Между ноември 1922 г. и август 1923 г. тя ръководи цялата работа на AWHS в страната, включително операциите с други организации за подпомагане, като Near East Relief. Тя основава болницата в Пирея, която работи в палатки в задния двор, а през декември открива три клиники в Крит, където има 55 000 бежанци. Също така помага за създаването на дванадесет сиропиталища, които се грижат за 10 000 сираци в цяла Гърция и островите, както и родилен дом в Солун.
Мащабна е дейността на д-р Елиът в Гърция, която в писма до Щатите подчертава влошаващите се условия в страната и отправя молба за средства от американския народ. „Ако американският народ наистина се интересува от благосъстоянието на тези бежанци, време е да се помогне в голям мащаб. Досега е извършена спешна работа, която е добра, но хиляди ще умрат, освен ако не се окаже повече американска помощ. [...] Всеки ден се оказвам принудена да предоставям повече от обикновени медицински грижи за жени и деца, които лежат на гола земя [...]“, пише тя.
С влошаване на здравословното състояние на бежанците и неспособността на карантинните станции да се справят с постоянния приток на бежанци от Турция, в началото на януари 1923 г. гръцкото правителство временно спира влизането им в страната и решава да използва необитаемия остров Макрониси край бреговете си като карантинно съоръжение за хилядите, пристигащи с кораби, повечето от които са жени, деца и възрастни хора. Почти всички на борда са изложени на риск от тиф и едра шарка. AWHS, под ръководството на д-р Елиът, е призована да поеме отговорността за създаването на карантинна станция и да проведе цялата медицинска работа, свързана с това начинание. Общо 12 295 бежанци са приети на острова и са държани от един до четири месеца. Всички те са ваксинирани, нахранени, облечени и накрая прехвърлени в континентална Гърция.
Работата на д-р Елиът в Гърция не остава непризната. През март 1923 г. гръцкият министър на жилищното строителство и обществената хигиена г-н Д. Доксиадес, пише писмо до AWHS, в което заявява: „С това писмо имам честта да Ви изразя благодарността на гръцкото правителство и гръцкия народ, както и благодарността на повече от милион бежанци за Вашите възхитителни усилия в медицинската и болничната работа в полза на страдащите тълпи, прогонени от домовете им.
Вашата организация, представлявана в Гърция от д-р Естер Лавджой и д-р Мейбъл Елиът, наистина се намираше в разгара на много трудна ситуация. Голямата помощ, която предлагате на гръцкия народ в този критичен период, когато трябваше да приемем в страната си стотици хиляди нещастни бежанци, прогонени от домовете им от турците, ще остане завинаги гравирана в сърцата на всички нас“.
През февруари 1923 г. гръцкото правителство награждава д-р Елиът с Гръцки военен кръст за работата ѝ по грижата за бежанците и сираците в Гърция. Това е първият път, когато жена е отличена с медала. През юли същата година обаче лекарката подава оставка от поста си на директор по медицинската работа в Гърция, позовавайки се на постоянната намеса на някои членове на управителния съвет на Ню Йорк в местната администрация на хуманитарните дейности, и се завръща в САЩ.
През 1925 г. д-р Елиът е избрана да ръководи отдела за обществено здраве на Международния медицински център „Сейнт Лука“ в Токио, Япония. Тя остава в страната на изгряващото слънце до 1941 г. Умира в Уест Палм Бийч, Флорида през 1968 г. на 87-годишна възраст.