Темата далеч не е нова. Тя е доста стара. Е, не стара като света, но стара, колкото е "стар“ Азербайджан, т.е. някъде около стотина години. По нея е писано многократно и вероятно ще продължава да се пише, поне дотогава, докато не престанат безкрайните лъжи, измислици, фалшификации и изопачавания на историята.
Преди дни в едно от поредните си интервюта за местен канал президентът на Азербайджан за пореден път със сериозен тон изложи множество пъти повтаряната теза, че Армения е „чуждо тяло“ за региона, че арменците са пришълци, а Република Армения е изкуствено създадена държава. И продължи с абсурдите, твърдейки, че Ереван е подарен на Армения от… азербайджанците. Същото той разправя и за Арцах.
Разбира се, за здравомислещите всичко изречено звучи повече от абсурдно, още повече за онези, които добре познават историческите факти. Но докато от Баку звучат лъжи, дотогава и ние сме длъжни да разказваме истината, онази, която е подплатена с безспорни исторически доказателства. Днес се води война и то твърде ожесточена. Тя не се изразява само в стрелба по военни обекти, по мирни жители и по военнослужещи. Война се води и то много по-тежка и трудно уловима в информационното пространство. Азербайджан използва всякакви лостове, всякакви платформи, за да лансира своята тезата за „арменците пришълци“. На това трябва да се противостои с всички възможни легитимни и морално допустими средства.
Да, казват, че „на война е като на война“ и всички средства са позволени. Но най-силното оръжие продължава да остава истината. И е правилно да се уповаваме на нея. Видяхме докъде доведоха безобразните лъжи по време на 44-дневната война и то идващи от арменска страна. Затова ви предлагаме материала на писателя и публициста от Степанакерт Ашот Бегларян, без съкращения!
…Разбира се, нормален човек не би слушал подобни глупости. Самият възпитаник на MГИMO едва ли вярва в собствените си думи. Това е просто пропагандна лъжа, преследваща далечни цели. Ако екстраполираме ситуацията в плоскостта Азербайджан-Арцах (Планински Карабах), получаваме следната картина.
Пропагандата на Баку целенасочено използва същия фалшив наратив по отношение на Арцах, а именно, че уж Карабах е историческа азербайджанска земя и арменците са били преселени там в началото на XIX век. Всъщност всичко е точно обратното. За автохронността и самоидентичността на арменците на Южен Кавказ свидетелстват хиляди исторически паметници – църкви, храмове, манастири, вековната икономическа структура на местното арменско население, артефакти от археологически разкопки, исторически факти и научни трудове на съвременни и древни учени, включително на античния историк и географ Страбон, който в своя известен труд „География“ предоставя сведения за Арцах, който е влизал в състава на Велика Армения.
В първоизточниците съвременният Карабах (Арцах) е наричан с различни имена през различни периоди от историята: Уртехе-Уртехини, Орхистена, Арцах, Цавдек, Хачен, Карабах. Древните историци свидетелстват, че по времето на арменските царе Ардашес и Зарех (II в. пр. н. е.) и по-късно, по времето на Страбон (I в. пр. н. е.), Арцах е бил неразделна част от Армения, с хомогенно в езиково отношение население – арменоезично. Един от многото факти, които опровергават абсурдните измислици на азербайджанската пропаганда за появата на арменския етнос в региона едва през XIX век, е документираната дългогодишна кореспонденция на арменските мелици (князе) на Карабах с руския императорски двор и някои европейски сили, която започва през първата четвърт на XVIII век. Самите азербайджански автори пряко или косвено свидетелстват за автохтонността на карабахските арменци и за агресивните стремежи на преселилите се в региона мюсюлмани. Този факт е пряко посочен в ръкописа на Мирза Джамал Джеваншир Карабахски „История на Карабах“, характеризиран от Института по история на Академията на науките на Азербайджанската ССР като „един от ценните първоизточници за историята на Азербайджан през XVIII-XIX век“. За преселването на номадски тюркски племена от Иран на част от територията на Арцах свидетелстват и други тюркски и персийски автори – Мирза-Адигезал-Бек (Карабах-наме, Баку, 1950), А. Бакиханов (Гюлистан – Иран, Баку, 1926 г., издание „Актове на Кавказката археографска комисия“ (Тифлис, 1866 г.) и др.
Трябва да се отбележи, че в нито един исторически източник, на който и да е език, не се споменава за съществуването на Азербайджан в рамките на Закавказието до XIХ век. Думата „Азербайджан“ по отношение на териториите, станали част от Азербайджанската ССР през 20-те години на миналия век, започва да се използва едва в началото на ХХ век след установяването на турския окупационен режим в тези територии в края на Първата световна война и провъзгласяването на т.нар. „Азербайджанска демократична република“. Между другото, изкуствеността на това протурско формирование поразява генерал Деникин. „Всичко в Република Азербайджан беше изкуствено, а не истинско, като се започне от името, взето от една от провинциите на Персия. Изкуствена територия, обхванала лезгинските Загатала, арменско-татарските провинции Баку и Елисаветпол и руския Муган и обединена от турската политика като преден пост на пантюркизма и панислямизма в Кавказ...“, пише лидерът на Бялото движение.
Интересно е мнението по този въпрос на бившия депутат от Народното събрание на Арцах, покойния Максим Мирзоян: „Идеята за „Азербайджан“ се появява на базата на отделни преговори между руския болшевишки елит и Турция, които уверяват Ленин (не без помощта на Сталин и мусаватиста Берия) да изгради комунистическо общество върху останките от Османската империя. Тогава болшевиките материализират тази идея, създавайки върху земите на народите, населяващи региона (тати, талиши, лезгини, арменци и др.), мозаечна държава – Азербайджан. Окупацията и анексията преминават под мирния лозунг за изграждане на по-светло бъдеще. Най-големите „мозайки” от арменски произход са Нахичеван, Карабах, Утик, Хардман…”.
И така, името „Азербайджан“ по отношение на територията на съвременния Азербайджан се появява едва през 1918 г., в момент, когато партията „Мусават“, която идва на власт в Баку, се опитва да даде легитимност на последващите претенции към съседните провинции на Иран. Историческата наука познава само древната иранска провинция Антропатена - Адърбадаган, която се трансформира в тюркското звучене в съвременното име Азербайджан. Етнонимът „азербайджанци“ се появява едва през 30-те години. Преди това във всички руски и съветски източници те са наричани „кавказки татари“ или „турци“. Дори азербайджанските източници предоставят, макар и изкривена, но доказваща историчността на съществуването на арменците в Източно Закавказие, версия на събитията, която не е така по отношение на съществуването на азербайджанския народ и държава преди 1918-1921 г.
Ще отбележим също, че в етнографската литература на руските автори от XIX-XX век има разлика между арменците при воденето на селското стопанство и безпомощността в това отношение на номадите, за които по обективни причини то е второстепенно занятие. И въпреки че преселилите се в Закавказието „татари” започват да водят частично заседнал начин на живот, психологията на номада, ръководена от любимия принцип „стъпиш ли на чужда земя, считай я за своя”, се запазва: и до днес азербайджанските псевдоаналитици по най-нагъл начин изопачават историята на региона, опитвайки се да оправдаят претенциите на „кавказките татари“ към територията не само на Арцах и Армения, но и на други съседи с древна история (Грузия, Иран и др.), заедно с уникалното им културно наследство.
По време на научна конференция през октомври 2022 г. в Степанакерт на тема „Проблеми и рискове при опазването на духовното и културно наследство на Арцах“, лидерът на Арцахската епархия на Арменската апостолическа църква епископ Вртанес Абрахамян, говорейки за произхода и световното значение на арменската култура и дългосрочната разрушителна политика, провеждана на държавно ниво от Азербайджан, отбеляза: „Ние създаваме, а те разрушават и се радват на това. Изглежда, че се страхуват от нашето наследство. Така е – страхуват се и ни завиждат. Те имат такова патологично заболяване: бившите номади искат да изгонят коренното население от родината им, да ги превърнат в номади и да заемат мястото им“.
И никак не е случайно, че след образуването на Съветски Азербайджан и нелегитимното включване на Карабах в тази квазидържава, властите в Баку се заемат да провеждат целенасочена политика на системно унищожаване на религиозните центрове на арменския народ на територията под техен контрол и паметниците, създавани от арменците в продължение на много хилядолетия. Неотдавнашните номади се опитаха да присвоят някои особено значими духовни и културни обекти, за да „създадат“ своя собствена „древна история“. В същото време вандалите не се смутиха нито от християнската символика, нито от надписите на арменски, нито от действителното арменско-християнско направление в архитектурата. Присвояването на уникалното духовно и материално историко-културно наследство на древен Арцах от номадските нашественици става в съответствие с турската поговорка „градът е наш, и халвата е наша“.
Сегашният президент на Азербайджан разшири обхвата на дейността на баща си и неговите предшественици в тази посока. Известно е, че още на 14 декември 2005 г. в речта си по случай 60-годишнината на Академията на науките на Азербайджан Илхам Алиев призова азербайджанските учени да се включат в програмата за „обосноваване“ на липсата на исторически права на арменците в Планински Карабах пред световната общност. Той обеща да субсидира програма за обединяване на усилията на азербайджанските специалисти за развитието и популяризирането на неговата теза, че „арменците са дошли в Карабах – неразделна част от Азербайджан, като гости“ и че „... днешна Армения, територията, обозначена на картата като Република Армения, е изконна азербайджанска земя”...
Говорейки на гореспоменатата научна конференция в Степанакерт, кавказкият учен, кандидатът на историческите науки Тимур Айтберов, по-специално отбеляза: „В Баку се появи странна „наука“, чиято цел е да докаже, че арменци не са живели в региона и дори в Арцах. В същото време те се основават на небивалици, на приказки. Нашите достоверни доказателства опровергават твърденията на тези „учени“.
Настоящият военно-политически режим на Азербайджан окончателно разкри своята варварска същност по време на „четиридесет и четиридневната война“ от 2020 г., като взе под пряк удар християнските светини на Арцах. По-специално, ракетни атаки бяха извършени срещу главния символ на град Шуши – катедралата „Св. Аменапъргич Казанджедзоц" („Свети Христос Всеспасител“) от XIX век. „Те атакуват нашите духовни ценности, докато ние възстановяваме джамиите“, коментира тогава това светотатство архиепископ Баркев Мардиросян, тогавашен лидер на Арцахската епархия на Арменската апостолическа църква, правилно разпознавайки почерка на терористичната групировка „Ислямска държава” при целенасочения двоен удар по храма.
Днес, посред бял ден, азербайджанските нашественици ревностно унищожават арменската историческа следа във временно контролираните от тях територии, унищожават ценностите, създавани в продължение на векове и хилядолетия, включително паметници, които са част от съкровищницата на световната култура. Има много документирани случаи на умишлено рушене и вандализъм на арменски църкви, други религиозни и културни паметници от въоръжените сили на Азербайджан, както по време на военни действия, така и след войната.
Известният руски архитект Никита Шангин, който посети Карабах след кървавата азербайджанско-турска терористична агресия от 2020 г., за да се запознае със ситуацията на място и да проведе научни изследвания, категорично осъди престъпленията, извършени от азербайджанска страна, и поиска край на вандализма. „Това, което видях и почувствах, не се вписва в областта на човешкия ум. Това, което се случва, е културен геноцид и прилича на престъпленията, извършени срещу арменския народ в Османска Турция в началото на миналия век, в същия средновековен стил“, подчерта той. В същото време Шангин нарече „връх на цинизма на Алиев“ церемонията по полагането на основите на джамия под ръководството на бакинския диктатор в центъра на окупирания Хадрут, където никога не са живели азербайджанци. „Някой ден фалшификаторите на историята ще бъдат подведени под отговорност. Просто това малко закъснява“, коментира той.
Междувременно съдбата на повече от 2000 арменски паметника в териториите под временния контрол на Азербайджан е под сериозна заплаха. Сред тях има 13 манастирски комплекса, 122 църкви, 52 крепости и 523 хачкара. Както беше отбелязано по-горе, паралелно с пещерното варварство продължава процесът на „културно“ ограбване, тоест „албанизация“, или по-скоро „удинизация“ на арменското наследство на Арцах.
Твърде забележително изявление в този контекст направи след 44-дневната война през 2020 г. председателят на Съюза на архитектите на Азербайджан Касимзаде, който призова за унищожаването на всички арменски църкви в окупираните територии на Арцах. В светлината на подобен призив става разбираем отказът на режима в Баку да допусне мисия на ЮНЕСКО в региона, която да наблюдава следвоенното състояние на арменското културно наследство.
Чрез систематично и целенасочено унищожаване на древните светини на Арцах, потъпкване на всичко свято в тази малка, свещена земя за арменците по света, най-голямата крепост на християнството в региона, квазидържавата Азербайджан с диктаторски порядки и варварски обичаи хвърля предизвикателство към целия цивилизован свят. Трябва решително да сложим край на това светотатство и да потърсим сметка от бакинските варвари...
Ашот Бегларян, писател, публицист, Степанакерт