На 25 септември специален гост на СБЖ беше арменският режисьор, сценарист, продуцент и журналист Ашот Джазоян. В клуб „Журналист“ бяха представени два негови документални филма – „Арменски скици“ и „В подножието на Арарат“. След прожекцията той благодари за възможността да се срещне със сънародници и български приятели, които да могат да се докоснат до Армения посредством неговите кинопроизведения. На следващия ден имах възможността да разговарям с него по-надълго за неговата работа.
Ашот Джазоян е роден в Ереван през 1954 г. Завършва икономическия факултет на Ереванския държавен университет, където след това работи като асистент в катедрата по политическа икономия. Дори е бил избиран за председател на Съвета на младите учени и специалисти към вуза. Но така и не продължава с научната работа и се насочва към напълно различна сфера. Така че намерих за напълно резонно първият ми въпрос да бъде:
- Как попаднахте в киното?
- Стана много случайно. Преди много години написах разказ. Наричаше се „Кайсия“. Бях на 19 години. Така се получи, че след време години публикуваха това мое творение в месечното сп. „Карун“ („Пролет“) и то беше признато като най-добрия разказ на годината. Не бях писател, бях завършил икономически институт, но тази оценка ми даде кураж. По това време мой приятел – Армен Съмпатян, беше главен редактор на музикалната програма в телевизията. Той ми се обади, казвайки, че за 1 май ще има предаване и ме помоли да напиша сценарий за него. „Човек, какъв сценарий, как?“, беше първата ми реакция. Все пак тогава преподавах политическа икономия. Той обаче настоя и седнах, работих цяла вечер и подготвих сценария. Така, на базата на него беше подготвено почти тричасово предаване. Опитах се да променя стандартния съветски ред, по който се правеха подобни програми, и по-късно излъченото бе определено като най-доброто за годината за телевизионния ефир.
- От казаното разбирам, че въпреки основното образование, получено във вуза, все пак сте имали таланта по-скоро на творец, отколкото на икономист.
- Вероятно гените са заговорили. Моят дядо е известният арменски скулптор Нигохайос Нигохосян. Той е автор на скулптурите на Аведик Исахакян, Микаел Налбантян, Вахан Терян и други творби. Един от чичовците ми е режисьор. След като първомайското предаване получи такава висока оценка, на следващата година ми се обади ръководителят на арменската телевизия Степан Бохосян. Той беше изключителен човек, корените му са от Сасун и беше автор на редица книги за Геноцида над арменците. Бях само на 23 години, а той ми предложи да подготвя новогодишното предаване. Направих го и след това в течение на четири години по мой сценарий се излъчваше програма за Нова година. Ето така попаднах в телевизията.
Като журналист Ашот Джазоян за известно време работи като зам. директор на агенция „Арменпрес“, а в периода 1991-1996 г. е вече собствен кореспондент на водещата арменска информационна и новинарска служба за Русия и завежда московския кореспондентски пункт на телевизията в родината си. Кариерното му развитие бележи възход, след като през 1996 г. е избран за секретар, а две години по-късно и за главен секретар на Международната конфедерация на журналистическите съюзи. От 1998 г. започва да ръководи и международен курс по журналистика. А през 2002 г. става съучредител и съпредседател на ръководството на Международната академия за телевизия и радио. За секретар на Съюза на журналистите в Русия е избран през 2008 г. От 2008 г. до 2010 г. работи като заместник-декан на факултета на Висшето училище по телевизия в Московския държавен университет „М. В. Ломоносов“. И макар в журналистическата професия успехът да му е гарантиран, все пак погледът му е насочен и към киното. Първите опити в документалистиката прави още през 1992 г. с филма „Ереван кани гости“, на който е режисьор и сценарист.
- От десетилетия сте ангажиран вече в киното. Къде за вас е по-интересно – в телевизията или в киното, макар че това са две съвсем различни сфери?
- Знаете ли, сега те вече много са се приближили като формати. Да, преди бяха доста различни като подход. Категорично мога да кажа, че киното е по-важно за мен. Трябва да разказваш на хората и ако разказаното е интересно – независимо дали чрез телевизията или киното, ако използваш съвременните кинематографични средства, то ще стигне до хората. Било чрез малкия, било чрез големия екран. Сега условията вече са такива, че чрез социалната мрежа работата ти може да бъде видяна от стотици, дори милиони хора.
- С вас вие донесохте два филма. Какво идея заложихте, докато работихте над „В подножието на Арарат“?
- На премиерата и в Москва, и в Ереван, хората ставаха на крака да аплодират и излизаха просълзени от киносалона, защото за първи път обикновени хора говореха за отношенията между арменци и руснаци – рибарят, учителят, диригента, майсторът на хачкари… Всички те откровено разказват какво мислят на русите. След като напоследък близо много руснаци се установиха в Армения, те пък от своя страна говорят какво мислят за Армения и арменския народ.
- С една дума, вие оставяте встрани политиката, насочвайки обектива към хората.
- Аз категорично не се занимавам и интересувам от политиката. Искам да покажа характера на човека, неговото съдържание, мислите му. Силата е в обикновените хора. Върху техните рамене е поставено развитието на всяка една страна. Те са държавата. Ако историята на обикновения човек я няма в медиите, не може да има диалог. Вярвам, че това е пътят към промяната. Защото тези хората правят всичко в една държава. Властите идват и си отиват, но обикновения човек остава. За мен това е принципът: народът е държавата!
Разговаряйки, не мога да не насоча вниманието към един международен проект, който вече работи дълги години и събира млади, талантливи хора. Нарича се „Диалог на културите“ и се организира от Сдружението на журналистите. Преминава в Санкт Петербург, в Ермитажа. Миналата година в него взеха участие и представители от България. Във форума се включват журналисти, кореспонденти, документалисти, редактори, творци, културни деятели и създатели на съдържание от различни страни, които показват свои проекти, снимки, видео материали, филми и продукции от своите краища, чрез които демонстрират своята култура, изкуство, нрави и традиции.
- Разкажете за проекта, който организирате съвместно с директора на Ермитажа Михаил Пиотровски „Диалог на културите“?
- Вече 18 години ние събираме в един от най-крупните музеи в света млади хора до 35 години – журналисти, кинематографисти, оператори, режисьори, аниматори… И всеки показва своята работа, своите умения, своето творческо виждане. Така те споделят своето усещане за съвременния свят. В последното издание участваха творци от 30 държави. Знаете ли какво е важното? Да разказваме за културата на различните народи и показвайки другия, ние започваме да го разбираме по-добре. И не е случайно, че събитието се организира и провежда в Ермитажа. Именно там от десетилетия се „провежда“ такъв диалог: там стоят платна на автори от цял свят. Там се съхраняват над три и половина милиони експонати. Затова е важно, че „Диалогът на културите“ преминава там, където са подредени световни шедьоври и нашият разговор се провокира или мотивира от тях.
- Ашот джан, ти си ангажиран предимно с документално кино, нали?
- В началото правех и игрални филми. Но сега съм съсредоточил усилията към документалните ленти. Да се прави кино е сложна задача. Игралният филм изисква много повече време и средства. А и имам много предложения и поръчки за документални работи. През последните 15 години заснехме вече 42 документални киноленти. Сега в София ще покажа последния, 43-и филм, който разказва за Санкт Петербург. Годишно успявам да подготвя 2-3 произведения.
Колкото и да се опитвах да не подхващам темата за политика, тя неизбежно се появи в нашия разговор. Като журналисти, случващото се по света не ни оставя пасивни и равнодушни. Пък и за всеки човек, политическите процеси имат място в живота ни, тъй като не само медиите отвсякъде ни „облъчват“ с тях.
- Политика и култура, култура и политика – това са две противоположни явления, които обаче често и взаимно си влияят. Днес сме свидетели на политически събития и противопоставяния в света, които показват, че има проблеми и те идват основно от политическото мислене на някои лидери. А вие правите „диалог между културите“. Смятате ли, че културата може да въздейства на хората да се разбират по-добре помежду си?
- Киното по принцип е въздействащо изкуство. И в медийното пространство трябва да се стремим да съхраним възможността за диалог. Ако го направим и превърнем в доминиращо, то струва ми, че онези, които мислят войнствено, ще станат по-малко. Трябва да променим полето, всекидневно трябва да говорим за нуждата от диалог. Лично аз 30 години съм ангажиран с това – да показвам, че чрез диалог се опознаваме.
- 43 филма са изключително сериозно нещо. Как избирате темите?
- Помага ми фактът, че съм и журналист. Посещавам най-различни държави и ако срещна интересен човек, любопитен персонаж, си записвам в бележника и вече имам предвид къде мога да включа този образ. Има нещо много важно за един режисьор. Когато работиш и снимаш един човек, трябва да го разбираш и обичаш, да го приемеш като равен. Не да фамилиарничиш с него, не! Той просто трябва да бъде обичания от теб герой във филма. Дори и да затворник, например. Ако го разбереш, ако вникнеш в него, като режисьор ще успееш да предадеш неговите мисли, чувства. Тогава те ще стигнат и до зрителя.
- Винаги ли сте подхождали към работата си по този начин?
- В началото смятах, че трябва да използвам такива кинематографични подходи, които да ме отличават. Но вече знам, че няма по-важно от това да успея да поднеса правилно мисълта на героите си, на човека, който снимам. И още нещо, което е от голямо значение: не трябва той да говори като философ. Трябва да представи нещата от своята гледна точка, защото всеки човек е интересен сам по себе си.
- Вие понастоящем живеете в Москва, нали?
- Да, от 30 години. Но още като дете непрестанно пътувах между Москва и Ереван. От майчина страна моите баба и дядо са московчани, а от бащина – от Ереван. Не забравям обаче и Армения, имам филми, направени за арменци, които са променили или са имали осезаемо присъствие в Русия. Например работих над филм за Лорис Меликов, за Айвазовски, за моя дядо Н. Нигохосян. Стремя се да снимам за арменци, които са имали голям принос в руската история и култура. Един от големите ми филми е „Кодът на Орбели“, за видните братя Орбели. Малкият брат Йосиф е бил директор на Ермитажа и по време на Втората световна война спасява изключителни много произведения на изкуството. Братята Орбели създават арменската Академия на науките. Заедно с бащата на сегашния директор на Ермитажа – Борис Пиотровски, правят разкопките на Еребуни и доказват, че Ереван има 2800-годишна история. Такива истории предпочитам да показвам на зрителите, те са важното.
- Участвате ли с ваши филми на международни кинофестивали?
- Много често и където изпратим наша работа, тя печели награда.
- А имате ли филм за Арцах?
- Имах планове, но така и не успях да ги реализирам. Бил съм в Арцах 3-4 пъти, водил съм доста журналисти там, чрез които да се покаже историята на този край. За нас случилото се с Карабах е голямо нещастие. И съжалявам, че не успях да направя филм за хората там.
- Не знам дали загубата на Арцах е завинаги или ще успеем някога пак да го наречем наш, арменски, но работата на писателите, на кинематографистите, на журналистите е важна. Защото написаното, заснетото остава.
- Повече от важно е да се заснема всичко и да се показва, особено днес, когато разполагаме с технологии като интернет мрежата. Така историята стига до много хора и те научават за Армения, за нашите църкви, за нашата вековна история. Пак ще дам пример с филма „В подножието на Арарат“. Тогава заведох 40 руски журналисти и това е плод и на тяхната работа. Това се случи миналата година през октомври и те чрез своите телевизии и медии те показаха Армения, видяна през техния поглед. Филмът бе гледан от милионна аудитория.
- Макар и да сте роден в Ереван, след като от десетилетия живеете в Русия, и вие сте като част от арменската диаспора. А и в РФ живее огромна арменска маса, може би една от най-крупните арменски общности извън пределите на Армения. Как възприемате ролята на диаспората?
- Арменците са международна нация. Но всеки арменец, където и да се намира, убеден съм, че мисли за Армения. И тази мисъл трябва да я превърнем в сборна, да я превърнем в основа за развитието, за просперитета на родината. Това е важното! Не трябва да губим вяра, не трябва да се отчайваме. Който посети Ереван, няма как да не види тази младеж, която е там. На нея трябва да дадем вяра и надежда. Трябва обаче да се действа мъдро и пръснатата по света арменска енергия да я съберем, а не да търсим разделителни линии. Трябва да не гледаме назад, а напред, в бъдещето. В геополитически аспект Армения се намира на сложно място и затова трябва да сме по-гъвкави. Трябва да разширим хоризонта си, да гледаме и в четирите посоки на света, да имаме ума на Нарегаци. Има много успешни, умни арменци и по света, и в Армения. Трябва да се използва техният потенциал, тяхната обща сила.
- Ашот джан, вие казахте, че много пътувате, обикаляте по света, посещавате различни страни, срещата се с арменци, навярно. Не мислите ли, че диаспората все повече се отдалечава от изконните си корени, младите не знаят матерния си език, не познават арменската история.
- Познавах Шарл Азнавур, имал съм щастието да общувам няколко пъти с него. Вие знаете, че когато го питаха „кой си ти“, той отговаряше, че е 100% французин и 100% арменец. Човек може да живее и да се труди в различни страни, но може да остане арменец. Азнавур говореше на руски, не знаеше арменски, но носеше усещането си към арменското. Едно нещо е арменски народ, друго – арменска нация. Нацията трябва да е обединена, за да може с мисленето си да помогне на арменския народ. Това е важното да се разбира и знае. Помните ли по времето, когато се установява съветската власт в Армения, както направи Александър Мясникян?
- Да, покани пръснатите по света големи арменски имена със знанията и таланта си да помогнат на родината си.
- Точно така. Доведе Мардирос Сарян от Ростов. Той нямаше дом в Ереван, два месеца семейството му живее в товарен вагон на гарата. Доведе големия архитект Таманян, който изработи генералния план на Ереван. Доведе от Крим Александър Спендиаров, чието име днес носи арменската опера. Доведе Вахрам Папазян… Когато казвам „събирателна сила“, това имам предвид. И тази визия трябва да се разбере правилно от всички, включително от властите. Трябва да се формира общоарменско обществено мислене и то да бъде доминантното. Убеден съм, че в това е спасението, оцеляването на Армения. Големият ни проблем е, че ние не обсъждаме идеите, а хората. А акцентът трябва да е насочен към идеите, към вижданията и които са приемливи, да ги подкрепим и да им дадем шанс.
- Последен въпрос: за кой път сте в България?
- За втори. За първи път посетих България преди 25 години. Сега, пребивавайки отново тук, имам усещането, че се намирам в Армения. Хората са топли, както и там, времето е слънчево, храната – вкусна, както е и там. Ние – арменците и българите, много си приличаме. И в исторически план, и като съвремие. Затова в разговор с председателя на Съюза на журналистите в България Снежана Тодорова, по чиято покана съм тук, отбелязах, че е време да се създаде един филм за нашите два народа. За това какви сме, как се отличаваме, но и сме в някаква степен идентични. Ние сме различно еднакви. И тази история си заслужава да бъде разказана. За приятелството трябва да се работи. За да може младото поколение да разбере, да осъзнае тези близости.
- Благодаря, Ашот джан, за този разговор и се надявам наистина да родите филм, в който главните герои да бъдат арменците и българите, с тяхната еднаквост и различност.
За своята работа и творчески усилия Ашот Джазоян е удостояван с различни отличия: Орден за заслуги към отечеството II степен (2015 г.) – за големи заслуги в развитието на националната култура и изкуство, телевизията и радиото и дългогодишна ползотворна дейност; Медал „Мовсес Хоренаци“ (2016 г., Армения) – по случай 25-годишнината от независимостта на Република Армения, за принос в областта на културата; Орден на Сребърния кръст на Съюза на арменците в Русия – за активна обществена дейност за обединяване на арменците, за работата по информационна подкрепа и принос за растежа на авторитета на Съюза на арменците в Русия и развитието на приятелските отношения между обществеността на Русия и Армения.
Разговаря: Вартануш ТОПАКБАШЯН