В Санкт Петербург се проведе 34-ият Международен филмов фестивал „Послание към човека“. Тази година най-почетната от наградите на киносъбитието – тази за принос към световното кино, беше присъдена на изключителния арменски режисьор, легендата на световното кино Артавазд Пелешян. Тя му беше връчена на 26 октомври на церемонията по награждаването, а на 25 октомври в Дома на киното се проведе среща с режисьора и прожекция на неговите класически филми „Годишните времена“ (1975), „Нашият век” (1982) и „Живот” (1993). Тя се превърна във важно събитие, тъй като руските киномани имаха възможност да се докоснат „на живо“ с човека, преобразувал законите на киното. На приноса на арменския режисьор отдавна е дадена висока оценка и то далеч не само от съветски кинематографисти, а от световноизвестни имена в киното и изкуството. Става дума за такива величия като Франсис Форд Копола и Жан-Люк Годар, Годфри Реджио и Андрей Ужица, философът Пол Вирильо и певицата Пати Смит, фотографът Раймон Дьопардон. Всеки от тях е споделял виждането, че изобретението на Пелешян променя законите на киното и неговите наративни възможности.
Срещата с 86-годишния режисьор в петербургския Дом на киното бе повече от кратка. С трудност изказвайки се на сцената, той сподели, че се чувства уморен и ще отговори само на един въпрос. От изпълнената с много млади хора зала една жена запита специалния гост от кои книги и филми се е вдъхновявал. Отговорът на твореца бе лаконичен: „Тихия Дон“ на Сергей Герасимов, „Кръстникът“ на Копола и „Китайска история за призраци“ на Чин-Сю Тун. И въпреки това присъстващите не останаха разочаровани, а на крака аплодираха една от легендите на световното кино.
Не за първи път Ардавазд Пелешян е канен на „Послание към човека“, но едва сега неговото посещение на кинофестивала стана факт, което според информирани, е чудо, тъй като роденият в Ленинакан (денс Гюмри) арменец предпочита уединения си начин на живот. В края на събитието му бе връчена наградата за принос в световната кинематография, която през годините са получавали такива видни имена като Агнес Варда, Клод Ланцман, Вернер Херцог, Улрих Зайдл. Церемонията привлече безпрецедентен брой зрители.
Сега Пелешян живее в Ереван, но преди години се беше установил в Москва.
Ардавазд Пелешян изобретява дистанционния монтаж, който не е нищо повече от отрицание на монтажа в обичайния смисъл. Неговата теория се изучава в много филмови училища по света. В немите филми на майстора почти няма реч, тъй като самият той е уверен, че по този начин спестява време на публиката. Негови филми са показвани на филмовите фестивали в Берлин и Венеция, както и в MoMA в Ню Йорк. Жан-Люк Годар води с него диалози за професията. Изключителният американски експериментатор Годфри Реджио го нарича свой филмов идол и гений: „Ако аз правя искри, той прави кълбовидна мълния“. Геният на Пелешян е оценен високо още от Сергей Параджанов, Александър Сокуров... Парадоксът обаче е, че мнозина арменци изобщо не го познават и дори не знаят името му. Така че нека да припомним накратко кой е той.
Артавазд Ашотович Пелешян е изявен съветски режисьор на документални и игрални филми, чийто творчески връх е през 60-те и 70-те години на миналия век. Още докато учи във ВГИК (1963–1968), неговите филми като „Земя на хората“ (1966) и „Начало“ (1967), получават международни награди. Той се доказва не само като талантлив практик, но и като новатор в теорията на монтажа, като разработва принципа на дистанционния монтаж, използван за първи път във филма „Ние” (1969).
Признанието на критиците и режисьорите идва при него през 1988 г., когато филмите на твореца започват да се показват в други страни. Професор Сурен Хасмикян в есето си „Триумфалното шествие на Пелешян продължава” (1994 г.) пише, че на фестивала „Прозорец към Европа”, след като са гледали филмите на Артавазд Ашотович, са му благодарили с феерични овации. Всъщност теорията на Пелешян става революционна в историята на киното, въпреки че самият той дълго време остава в сянка. Журналистът Ян Корнум Ларсен казва, че тогава режисьорът е бил „истински съветски аутсайдер“. Самият документалист свързва неизвестността на работата си в широко поле с факта, че е просто забравен. В интервю казва, че не е бил цензуриран по същите причини: „Моите филми никога не са били забранявани. Просто забравяха да ги показват”.
Работата на арменския режисьор често се смята за продължение на идеите на Сергей Айзенщайн и Дзига Вертов. Но неговата теория се отклонява от принципите, които са заложени от тях. Дистанционният му монтаж позволява да се различи важен емоционален компонент в този процес. В последните си теоретични трудове той пише: „Аз не монтирам звук с изображение. Монтирам чувството, изразено чрез звук, с чувството, изразено чрез изображение. Този подход стана важен за поетичното кино, в което погледът на разказвача и работата с това, което се случва, се извършва не чрез текст, художествени средства или изображения на актьори, а и чрез грамотно преплитане на кадри чрез монтаж“.