Когато говорим за „златния век“ на Холивуд, неизменно на преден план излиза едно име – Рубен Мамулян. Той прави истинска революция в света на киното – негов е първият пълнометражен цветен филм („Беки Шарп“, 1935 г.), негов е експериментът с глас зад кадър, както и поставянето на камерата върху релси, за да е по-подвижна. Още много нововъведения са плод на богатото въображение на този изключителен новатор и гений в сферата на седмото изкуство, един от най-великите режисьори на Холивуд. Затова не е случайно, че в негови филми се снимат едни от най-звездните имена на киноизкуството през първата половина на ХХ век - Марлен Дитрих, Морис Шевалие, Джон Гилбърт, Елизабет Йънг и други. А великата Грета Гарбо сама пожелава да се снима в негов филм.
Сега обаче ще обърнем поглед не към неговия огромен принос в киноизкуството, а в театъра. Мамулян поставя над 60 спектакъла, но известност му донася дебютната пиеса, която творецът представя на Бродуей.
Роденият през 1897 г. в Тбилиси (Грузия) Рубен Мамулян от детството си мечтае да работи в театъра. Все пак майка му е била актриса. Когато е на шест години, семейството му се премества от Тифлис в Париж и там той учи в един и същи лицей с Рене-Люсиен Шомет, който ще бъде разпознаван в бъдеще като режисьора Рене Клер. Образованието си арменецът продължава в юридическия факултет на Московския университет. Междувременно започва да посещава курсовете в МХАТ на Евгени Вахтангов. Мамулян се връща в Тифлис с началото на революцията през 1917 г., но по-късно емигрира в Лондон – при сестра си. И там започва да поставя първите си театрални постановки. После се установява в Париж, където продължава да работи, но изпитва интерес и влечение към американската култура. Това го отвежда през 1923 г. в Рочестър (щат Ню Йорк, окръг Монро), след като получава покана от известния предприемач Джордж Истман. За две години и половина поставя опери и както сам разказва по-късно – по това време се формират неговите виждания за изкуството и спецификата на стила му. Въпреки че работи усилено и се радва на успех, Рубен мечтае за нещо много повече – да попадне на Бродуей в Ню Йорк.
Шансът му се усмихва неочаквано и малко предизвикателно. Мамулян получава предложение да постави спектакъл по романа на Дюбоз Хейуърд „Порги“. Творбата разказва за живота на чернокожите работници в Чалстън. В края на 20-те години на миналия век сегрегацията в САЩ процъфтява, всичко е разделено – училища, кафенета, транспорта. Т.е. там, където е достъпно за белите, тъмнокожите не се допускат. Опасявайки се от трудности, режисьорите не искат да работят с афроамерикански актьори. Само че Мамулян, донякъде и под влиянието на реформаторските идеи на Константин Станиславски, се стреми към достоверност. И категорично отказва за новия си спектакъл да събере трупа от бели актьори. Режисьорът поема към пристанищния град, където се развива действието на пиесата, за да види със собствените си очи как живеят тъмнокожите, да се запознае с традициите им и техния фолклор. Подбира актьорски екип и започва репетиции в Ню Йорк. Премиерата на „Порги“ е на 10 октомври 1927 г. на Бродуей.
Първоначално почти никой не вярва в успеха на идеята на Мамулян с участието на чернокожи артисти, но още на следващата сутрин след представлението режисьорът се събужда знаменит, а постановката е наречена „победа на американския театър“. „Порги“ се превръща в истинска революция: художникът успява да покаже истинското изкуство на американския юг – красотата на танца и самобитната музика. Играта в ритъма на „симфонията на шумовете“ поразява със силата на масовите сцени. Водещи театрални критици от онова време като Пърси Гемънд, Брукс Аткинсън, Александър Улкот, дават положителни отзиви за постановката, а режисьорът Макс Райнхард отбелязва нейния особен „магически блясък“.
„Не разбирах какво се случва около мен. Хората някак си се промениха, гледаха ме с други очи. Но най-трогателното и приятното бе отношението на актьорите-негри, превърнали се заедно с мен в знаменитости. Те ме обожаваха. Това беше най-добрата награда“, ще си спомня пъ-късно режисьорът.
Спектакълът е игран над 367 пъти – в САЩ, Великобритания, Германия, при това навсякъде с оглушителен успех. „Порги“ повлиява не само върху кариерата на твореца, но и на цялото общество. Рубен привлича вниманието на Запада към проблема с дискриминацията и заставя да се заговори за духовните ценности на афроамериканския народ.
На основата на пиесата, поставена от талантливия арменец, през 1935 г. театралната гилдия решава да се постави мюзикъла „Порги и Бес“. Автор на музиката става Джордж Гершуйн, а премиерата е поверена на Мамулян, вече реализирал се и като кинорежисьор. Същата година той завършва работата си над екранизацията на „Панаир на суетата“. На екран филмът излиза под заглавието „Беки Шарп“ – както вече споменахме, с тази работа се открива епохата на цветното кино.
Въпреки признанието на критиците и наградите от международни фестивали, изискващият и неотстъпчив Мамулян има славата на „неудобен“ режисьор. Все по-рядко бива канена да работи над нови проекти. Очаква се да започне снимките на „Клеопатра“ с великата Елизабет Тейлър, но работата се бави. Режисьорът не е доволен от сценария и не издържа, през януари 1961 г. напуска и крупния проект, и киното въобще.
Творецът, който твърдо отстоява своите новаторски и различни идеи, се оказва „неудобен“ не само заради това, но и защото се оказва, че в САЩ възникват трудности дори с арменската му фамилия. Нещо повече: получава предложение да я смени на Линолеум или Мармон. На тези абсурдни варианти Рубен винаги отговаря по един и същи начин: „Ако имам заслуги, трябва да ме запомнят, ако нямам такива, то името няма никакво значение“.
Даровитият режисьор привлича вниманието на пресата не само с работата си, но и с вида си, с навиците си. Така например веднъж журналистите забелязват нещо необичайно у него и пишат следното: „Занимавайки се с постановката, Мамулян се облича не особено прегледно, ходи с обикновена работническа дреха, обичайно е облечен със синя вълнена риза. Нелеп дисонанс внася малката гривна със златна свирка, която носи след постановката на „Порги“. Но тя служи на практична цел. Той я използва да ръководи масите или да си вика такси“.
Едва след десетилетия режисьорът разкрива тайната на своята гривна, чак през 70-те години. Мамулян споделя, че тя му е подарена от тъмнокожите актьори, докато работят заедно над постановката, разказваща тяхната история. Давайки му подарък, те казали: „Обичаме ви, защото вие ни обичате. Ако с вас се случи нещо, свирнете и ние – черните, ще дойдем“.
Макар че Рубен Мамулян се ражда извън Армения и живее далеч от нея, той остава верен син на отечеството и народа си. Още като дете баба му го научава да чете и пише на арменски език. Докато живее в САЩ той се стреми да оказва подкрепа на сънародниците си – помага на арменските актьори, в масовите сцени снима безработни съотечественици, участва активно и в живота на арменската общност. „Защо трябва да се стеснявам от това, че съм арменец? Арменците са имали развита култура и изкуство още до средните векове. Имали сме култура, когато Франция, Англия и Германия още не са били цивилизовани страни. Моят арменски произход ми е дал здрава опора. Арменците имат такава значима история, че творческият талант е заложен в кръвта им“, казва той.
Рубен Мамулян има мечта – да заснеме филм, чийто сценарий да е написан от Уилям Сароян, музиката – от Арам Хачатурян, главната роля да бъде изиграна от Шарл Азнавур, а художник на лентата да стане Мардирос Сарян. Представяте ли си каква творби би се получила с участието на тези петима арменски гении?!
Е, тази негова мечта не се осъществява, но той успява да изпълни друга – да посети Армения. Това става през 1971 г. Великият режисьор напуска този свят през 1987 г. в САЩ след тежко боледуване. Но за света на киното остават неговите нововъведения, новаторските му идеи, които в голяма степен променят киното завинаги. На Алеята на славата в Холивуд има негова звезда. През 1997 г. по повод 100-годишнината от рождението на режисьора в Армения бе пусната в обръщение пощенска марка с неговия лик.