Ако случайно някой ден попаднете в Москва и решите да се разходите из центъра му, потърсите улица „Арменска“. Няма как да не забележите една великолепна сграда с колони и красива градинка, в центъра на която има обелиск. Това е зданието, в което се помещава днес посолството на Армения в Русия. Но преди малко повече от 200 години неговото предназначение е било различно. Построен от фамилия Лазареви, домът е бил изграден с цел в него да се образоват арменски деца от бедни семейства. Затова сега, когато четем биографиите на ред видни арменци, не може да не забележим, че мнозина от тях са били възпитаници на получилото известност и престиж Лазаревско училище.
Иван Лазарев изиграва изключително голяма роля в арменското национално-освободително движение през XVIII век, насочено против османското и персийското иго. Този забележителен дворянин и търговец-предприемач, просветител, далновиден и прозорлив човек, е от малцината, които виждат и разбират истинските нужди, съкровените стремежи и болки на своя народ. Така че стратегията, която избира, се отплаща щедро, давайки изобилни резултати. Икономиката и културата, смята Иван Лазарев, се развиват взаимно, допълват се и стават много по-силни, когато се основават на християнския морал. Той вярва, че в новите политически и социални условия, създадени от Русия, арменците, с необходимите общи усилия и особено образованите хора, ще могат да пожънат плодовете както на руската, така и на европейската цивилизация и ще донесат стократна полза на целия народ. Просвещението, смята предприемчивият арменец, трябва да се превърне в движеща сила, в импулс, в пулсиращ нерв за просперитета на арменския народ. Така че на първо място трябва да се създават кадри от учители, учени, специалисти, които могат да решават не всичко, но много, доста много...
Така през 80-те години на XVIII век Лазареви в сътрудничество с католикос Нерсес Ащаракеци – духовен пастир, към когото видната фамилия питае чувство на дълбока почит и любов, се заемат с нелеката задача да откриват арменски училища в руски градове. Това, разбира се, става възможно в резултат на успешните военните действия на руската армия заедно с арменските доброволци, както и блестящото преселване на арменци и гърци в руските граници, извършено от Александър Суворов и Лазареви – близки приятели в живота. По-специално те отварят училища в Нов Нахичеван и Тифлис. Задължително условие за успеха на новите образователни програми е задълбоченото изучаване на хуманитарни и природни науки, както и на чужди езици.
С това делата на Иван Лазарев не завършват, той има доста по-амбициозна идея. Само че благодетелят не оставя нито устно, нито писмено решение къде да бъде учебното заведение... Неговите наследници обаче, знаейки неговите стремежи, решават да организират обучение на базата на висококачествен гимназиален курс и затова в плановете им е отредено изключително място на Москва. Изборът за местоположението на училището в полза на този град, разбира се, е оправдан от самия ход на историята. Но във връзка с решението на изпълнителите на завещанието на Иван Лазарев започват разгорещени дебати в арменската среда, които не утихват дълго време. Опонентите им смятат, че по-вярно ще бъде да се избере място в руския юг, където има вече устроени многобройни арменски колонии. Други са на мнение, че няма по-подходящо място от Петербург за обучението на арменските деца. Решаващият аргумент в полза на Москва се оказва фактът, че по това време първият руски университет се готви да отбележи свята 70-годишнина. Вторият аргумент се основава на суровата политическа реалност. През 1810-те години Армения изнемогва под игото на Османската империя и Персия. Русия не спира активните военни действия срещу тях. Кавказ и Закавказието стават арена на битки, а в Москва, разположен в центъра на Русия, е сравнително спокойно.
Четири години преди откриването на бъдещето училище, през 1811 г. Ховагим (Еким) Лазаревич Лазарев се обръща за подкрепа към братството на монасите-мъхитаристи и за помощ в подбора на педагози. Орденът на тези арменци католици се основава от монаха Мъхитар Себастаци. Виждайки безсилието на своите сънародници, той решава да започне борба на културния фронт и да създаде под патронажа на папата литературна и научна конгрегация с цел запазване и увеличаване на ценните паметници на арменската култура. Унията с Рим е средството според духовника и той упорито понася съпротивата срещу позицията му, която среща в самата Армения. Ватикана обаче забавя разрешението със седем години, докато Себастаци не се обръща към католицизма. Близо до Венеция, където през 1512 г. Агоп Мехабарт издава първата печатна книга на арменски език, той основава манастир. Но през 1715 г., след превземането на Морея от турците, арменските монаси трябва да го напуснат. Тогава Венецианският сенат разрешава създаването на нов манастир на остров Свети Лазар, който пустее след епидемията от чума. Благодарения на своя самоотвержен труд мъхитаристите превеждат стотици редки научни и светски книги. Себастаци се застъпва за запазването на древноарменския крабар, който по това време е езикът на богослужението и като цяло трудно разбираем за миряните. Чрез упоритата работа на арменските духовници ситуацията се променя. Монасите съставят граматика, издават речници, организират училища. А парчето земя във венецианската лагуна успяват да превърнат в оазис и в елитен научно-просветителски център на арменистиката, където има запазени древни ръкописи, манускрипти, книги на крапар и други езици. На острова те създават своя печатница, която е модерно оборудвана за времето си. Започват да издават вестници. В края на XVIII век монасите основават манастир в Триест. Оттам Наполеон го прехвърля във Виена. Уважавайки арменците, знаменитият военачалник подписва „Златната книга“ на манастира като „Генерал Бонапарт“. Така до края на века мъхитаристите вече имат 14 манастира.
Вдъхновени от идеята да служат на просветата и културата, благодетелите Лазареви, които познават добре делата на учените монаси, се ръководят от дейността на това братство и взимат тяхното усърдие за пример. Видната арменска фамилия поставя като приоритет професионализма пред изповядването на вярата – това е основният критерий при подбора на учители за „семейното училище на господата Лазареви“, както го наричат вестниците в онези години. Така че, избирайки педагозите, Еким Лазарев не повдига въпроса нито за вероизповеданието им, нито за идейните им убеждения. Единственото, което го интересува, е доколко дълбоки са знанията им по даден предмет. Той изповядва максимата, че в науката няма значение вярата, изисква се само образован човек, знаещ, с честни правила и висока нравственост. „Така постъпват образованите и просветени народи, в чиито университети често изнасят лекции професори от съвършено различни религии, а в храма на науката изобщо не се изисква да имат една конкретна религия“, е начинът, по който разсъждава. Сред преподавателите са избрани такива таланти като съставителя на руската граматика за арменски деца Аламдарян, Салантян, Симонов, Померанцев, Басалаев, поканени от Московския университет и от чужбина. Въпреки това, когато образователната институция започва да функционира, все още няма достатъчно учители. Харутюн Аламдарян, който е старши учител по арменски език, пише на Еким Лазаревич: „Бих бил готов да поема преподаването на руски език, но трябва още да преподавам на учениците латински и френски, математика и география. Възможно ли е един човек да се занимава с всички тези предмети?“.
По това време остро се обсъжда въпросът за предимствата на обучението и образоването на младите хора в обществените институции за разлика от домашното образование, което получава широко разпространение сред благородниците. Тази привилегирована класа се отнася към държавните училища с недоверие и често дори с презрение. Университетските преподаватели от друга страна остро критикуват домашното образование с частните пансиони, където, по язвителния израз на известния проф. Михаил Каченовски, „за много пари се преподава само изкуството на танците и френско произношение“.
Училището на Арменската улица има всички основания да разчита на благосклонността на оглавяващите Министерството на образованието в Руската империя. През 1818 г. то е посещавано от ректора на университета Антон Антонович и попечителя на Московския образователен окръг княз Сергей Голицин. Висшите служители провеждат тестове по много от предметите, които се преподават в Лазаревското учебно заведение и остават доволни от нивото на знанията на лазаревци. През следващите години аналогичните изпити започват да събират сериозна публика. Очевидците им ги описват като празник на науката. В почивките между тях в градината на дома на Лазареви свири оркестър, а леката и весела музика е наслада за ушите на гостите. След края на изпитите домакините устройват гощавка не само за своите питомци, но и за гостите, с танци и забава. Така с времето за училището и неговите успехи научават и в чужбина.
За първи директор на Лазаревското училище е назначен преподавателят по богословие архимандрит Серафим. Позицията на попечител се заема от самите Лазареви: първо Ховагим (Еким) Лазаревич, а от 1818 г. – от неговия най-голям син Ованес (Иван). Последният решава да укрепи позициите на учебното заведение по всякакъв възможен начин. „Само красивото външно устройство не е достатъчно; необходима е вътрешна структура във възпитанието и образованието – това е по-важно от всичко друго“, пише той. Затова нарежда на първо място да се изготви проект на Устав. В него се посочва нуждата от изучаването на източни и западни езици, което е важно с оглед на политическите ползи за Армения и Русия, която е загрижена за разширяването на южните си граници. Училището, според замисъла на Лазарев, може значително да задоволи нуждите на държавата от учители, преводачи и учени, чиято активна работа ще допринесе за изучаването на пространствата на Азия и разпространяването на правилна и надеждна информация за Руската империя в тези отдалечени региони.
Лазареви са убедени, че техният институт ще помогне за „установяване на тясна духовна и политическа връзка между жителите на Кавказ и други страни на Русия“. Друга цел, както се вижда от тяхната кореспонденция, е „да се осигурят на младежите средства за възпитание и образование в областта на науките, служещи за подготовката им за обществена служба – военна и гражданска, за постъпване в университет, в академия“. В Устава на училището, представен за одобрение на император Александър I, Лазарев излага своето виждане за автономия. Не го удовлетворява перспективата образователното огнище да остане обикновена гимназия наред с другите заведения на Министерството на народното просвета. Вътрешната структура и укрепването на основите са органично свързани с получаването на ползи. В това проблемно дело обаче основателите на школото се изправят пред редица трудности.
Ованес Лазарев успява да привлече подкрепата на влиятелни държавни личности, сановници и най-вече на могъщия реформатор, автор на държавните реформи Михаил Сперански, чието приятелство семейството на Лазареви цени. И през годините на възхода му, и през годините на несправедливото му опозоряване през 1812 г. те остават верни на това приятелството, едва ли не единствените... В крайна сметка видната арменска фамилия печели високо покровителство.
Разбира се, да се изгради престижно училище не е достатъчно само покровителство, нужни са и сериозни средства. Както вече посочихме, човекът, който стои в основата на изграждането на удивителното за времето си школо, е Иван Лазарев, който завещава крупна сума за създаването му. Година преди смъртта си той задължава своя наследник – по-малкия си брат Ховагим, да внесе в Съвета на опекуните 200 000 рубли. Идеята е с времето с лихвите да се построи сградата, в която да се възпитават арменските деца, произхождащи от бедни семейства.
Еким Лазаревич към това мащабно дарение на своя брат заедно със семейството си добавя още по-голямо – 300 000 рубли и веднага след Отечествената война от 1812 г. започва изграждането на учебното заведение. В едно от писмата си до синовете си той пише: „Това е важен въпрос, полезен и национален <…>. Целият свят ни гледа. Може би, като сме започнали това дело, правейки разходи, няма да можем да го завършим и сред хора и нации, свои и чужди, ще се опозорим”. Въпреки опасенията обаче, тази инициатива на Лазареви, както и много други техни проекти, ги очаква светло бъдеще.
Строителството на комплекса започва в началото на 1813 г. И макар първоначалната идея е училището да бъде арменско, от момента на откриването му в него започват да се обучават и деца на дворяни и чиновници от други нации. Сградата е разчетена така, че да може да приема 30 възпитаници.
През 1818 г. Ховагим предава своето „любимо дете“ на опеката на синовете си Иван (Ованес) и Христофор. Братята не жалят нито средства, нито труд, за да държат институцията на висотата на съвременните педагогически изисквания. Благодарение на техните усилия училището става не само популярно сред арменците и представителите на висшите слоеве на руското общество, но се превръща и в един от най-добрите московски пансиони за времето си. Още в първите години се формира неговият специален образователен профил. Както по-късно отбелязва Георги Илич Кананов, който изпълнява през 1881–1897 г. позицията на директора, „образователната институция на Лазареви трябваше незабавно да изпълни три основни цели: да бъде национален светилник на образованието за арменците; да бъде огнище на източната лингвистика в Русия; да се превърне в общообразователно училище за всички“.
Тъй като скоро училището става известно извън Русия, привличайки талантливи арменски деца от Европа и Близкия изток, безусловният успех на проекта очевидно подтикват Еким Лазарев да повиши обществения му статус. Тази е причината през 1822 г. той да се обърне към Главната дирекция на училищата с проект на устав и предложение за наименуване на образователната институция в „Арменска академия "Лазарев“. Само че получава отказ.
След победоносно завършилата руско-турска война от 1826-28 г. значимостта на училището става още по-голяма. Възпитателното огнище на Лазареви започва да се възприема като учебно заведение, което може да изпълни потребността да се образоват добре чиновници за служба на Изток. Защото там се подготвят хора, които научават езици и познават бита и живота на хората от тези части на империята.
Същественото при формирането на Лазаревското училище е обстоятелството, че през ноември 1824 г. то получава специален статут – над него е въведена институцията на „главен началник“. Тази длъжност последователно заемат доверените лица на императора – Алексей Андреевич Аракчеев (1825–1827), Александър Христофорович Бенкендорф (1828–1844), Алексей Федорович Орлов, Дмитрий Андреевич Толстой. Настоятелите на института са Е.Л. Лазарев (1815–1826) и И.E. Лазарев (1826–1858). През 1818–1848г Христофор Лазарев става директор на образователното огнище.
През 1827 г., в навечерието на присъединяването на Източна Армения към Русия, частното училище на Лазарев е прехвърлено в юрисдикцията на Министерството на народното просвещение на Руската империя и получава името „Лазаревски институт за източни езици“. Прави впечатление, че тогавашното просветно ведомство се отнася с недоверие към институцията. Тя се различава от държавните от онова време по своята необичайна учебна програма и съществува на основата на частни дарения. Министерството се опасява, че такова учебно заведение няма да има достатъчно средства за собствената си издръжка. Само че това време то е под ръководството на A.Х. Бенкендорф – всемогъщият и всесилен ръководител на III-и отдел на императорската канцелария, чието покровителство допринася за по-нататъшното му развитие.
В търсене на квалифицирани учители Лазареви използват обширните си връзки в Европа, Близкия и Средния изток. Те водят кореспонденция с образователните и научни центрове на Виена, Париж, Венеция, Константинопол, Кайро, като се интересуват от най-новите постижения на изтокознанието и се снабдяват с най-новата научна и педагогическа литература. Тези усилия допринасят за създаването на условия за стабилно преподаване на турски, арабски и персийски езици.
През 1835 г. със специален указ Лазаревският институт е включен във втората категория на държавните образователни институции и получава всички права на държавните гимназии наравно с гимназиите, корпусите и други институти. През 1837 г. му се дават предимствата на държавните институции от 2-ра категория, т.е. учащите трябва да носят униформи по одобрен образец, а лицата, заемащи определени длъжности в учебното заведение (почти целият административен и преподавателски персонал, бел. ред.) са с приравнени права към преминаването на „действителна държавна служба“.
През 1839 г. Лазаревският институт е приравнен към такива учебни заведения като Художествената академия, Московския дворянски институт, Петербургския институт. А от 1841 г., в резултат на ходатайството на арменския патриарх, към училището е учредено духовно отделение за лица, които искат да се подготвят за духовна служба на арменското вероизповедание. Така че започват да се четат допълнителни лекции по богословие и църковна история.
С настъпването на 1848 г. институтът получава права на лицей като висше учебно заведение. По това време научната му слава се разпространява из цяла Русия и далеч извън нейните граници. Съвременници на разцвета на института припомнят, че „Москва имаше много специално любящо отношение“ с института „Лазарев“. Някои по отношение на вида на организацията на дейността му дори го сравняват с петербургското немско училище "Питършуле". Други, по отношение на историческото и културното му значение, го приравняват към европейските венециански арменски учени братства на мъхитаристите. Всъщност институтът е уникална институция – той не само „популяризира културното богатство на Русия сред арменците, но в същото време запозна руската общественост с най-добрите традиции на новата арменска литература, паметници на културата, историята на народа, и вековната им национално-освободителна борба”. С течение на времето Лазаревският институт за източни езици се превръща в един от основните центрове за ориенталски изследвания.
През годините институтът е посещаван от такива височайши особи като император Николай, московския генерал-губернатор княз В.А. Долгоруков, персийския шах Насър-Еддин, бразилския император Дон Педро и др. Сред неговите гости са Ал.С. Пушкин, Н.В. Гогол, А.С. Грибоедов, В.А. Жуковски, Л.Н. Толстой, И.К. Айвазовски и др. Сред възпитаниците на Лазаревския институт има много известни имена: ръководителят на азиатския отдел И.A. Зиновиев, директорът на Ставрополската мъжка гимназия Я.М. Неверов, арменският писател и философ Микаел Налбандян, изключителни фигури на руската култура като И. Тургенев, К.С. Станиславски и много други.
След смъртта на Христофор Екимович – последният мъжки представител на рода Лазарев, Семьон Давидович Абамелек, женен за Елизавета Христофоровна Лазарева, и техните потомци, през 1873 г. получават правото да носят фамилното име Абамелек-Лазарев и званието почетни настоятели на Лазаревския институт.
И така, през първата четвърт на XIX век в Москва възниква крупен център на арменското образование – Лазаревския институт за източни езици, който изиграва изключителна роля за развитието на руско-арменските културни отношения, за формирането на родната ориенталистика и арменистика. Може да се каже, че създавайки такъв вид учебно заведение, Лазаревите предусещат необходимостта на държавата да обучава специалисти, които да имат принос за източната политика на Русия, която става забележимо активна.