Един факт, който не е много известен – съветският поет Владимир Маяковски е бил тясно свързан с Армения. Тъй като е роден в село Багдади, Кутаиска губерния в Грузия, той обича често да посещава Кавказ. И макар никога да не е виждал Арарат със собствените си очи, образът му непрекъснато се появява в творчеството на съветския класик. Разбира се, този парадокс не може да не заинтересува изследователите, защото най-често писателят се обръща в творчеството си към познати образи. По повод 130-годишнината от рождението на автора (19 юли 1893 г.) Арменският музей в Москва разказва откъде се появява Армения в поезията на Маяковски и защо той нарича арменците земляци.
Родителите на бъдещия поет – Владимир Маяковски и Александра Павленко, се запознават и се женят през 1883 г. в Армения. Бащата на писателя работи няколко години в Александрополското (дн. Гюмри) горско стопанство на провинция Ериван. Канцеларията му се намира в Каракилис (сега Ванадзор, област Лори), а младото семейство се заселва наблизо, в Никитино (сега Фиолетово). През есента на 1889 г. то се премества в Кутаиси, където четири години по-късно в дома на богатия арменец Ананян се ражда авторът на „Облаци в панталони“.
Людмила – по-голямата сестра на Маяковски, е родена в Армения и по-късно тя ще си припомня плоските покриви на Каракилис и живописните гледки: „По-късно срещнах такива пейзажи в картините на Мартирос Сарян. Винаги съм се учудвала, че някои хора смятат цветовете на Сарян за неестествени. Не, това са живите, истински цветове на Армения“. Тя споделя, че родителите ѝ често са говорили за Армения и тези спомени са били особено скъпи за тях. Бащата описва на децата горите и планините, обича да пее арменски песни, а и прекрасно говори местния език. И сестрите, и майката на поета в мемоарите си говорят за Армения с голяма топлина, отбелязвайки, че бащата, където и да се среща с арменците, винаги влиза в разговор с тях и винаги на арменски език. Много често очевидец на тези разговори става малкият Маяковски, който като дете придружава баща си почти навсякъде. Може би затова след толкова години в съзнанието му се появява „кристалната леща на Араратик“. Под Араратик визира легендарната планина.
Нежното отношение към Армения се отразява не само в творбите на поета. Журналистът Александър Колосков – първият директор на къщата-музей на Владимир Маяковски в Багдади, лично познава семейството му. По време на пътуване до Армения през 1970 г. той се запознава с Левон Будумян, който се среща с известния писател в Москва преди почти 40 години. Ето какво му разказва той: „Учех в Москва и през ноември 1929 г. имах късмета да попадна в клуб „Могес“ за една вечер, където Маяковски чете новата си пиеса „Баня“ на работниците. В края на вечерта ние, група млади хора, се приближихме до него. Поглеждайки ме, Владимир Владимирович попита откъде съм. Когато научи, че съм от Армения, той нежно сложи голямата си ръка на рамото ми и каза усмихнат: „А, земляк. Е, как живееш, как учиш?“.
Интересен факт е връзката между големия арменски поет Ехише Чаренц и Маяковски. Първият много обича и харесва съветския поет, прави великолепни преводи на негови произведения. Двамата творци често са сравнявани заради смелия, яростен характер и следването на едно литературно направление. Ценителите на поезията, запознати с творчеството им, не могат да не забележат общите естетически принципи на двамата, сходствата на отделните детайли, интонацията, характеристиките, начина на изграждане на образите. Това се посочва в ред изследвания както на арменски, така и на руски литературоведи. В поетичните строфи и на руския, и на арменския поет, преди всичко кристализират именно онези образи и понятия, които живеят в съзнанието на народите им и в който най-релефно се въплъщава историческата реалност, епохата на промени от световен мащаб.
През 1932 г. в септемврийския брой на „Литературен вестник“ пише, че известният скулптор, арменец по националност, Сергей Меркуров подарява посмъртната маска на Маяковски на Чаренц. А той на свой ред я дарява на литературния сектор на Държавния културно-исторически музей. Между двамата творци има тайно споразумение: ако първи умре Меркуров, Маяковски ще му посвети стихотворение. Само че става обратното и два часа след кончината на поета ваятелят сваля посмъртната му маска.
Тук трябва да вметнем, че Меркуров, макар и роден в Гюмри (Армения) е от гръцко семейство. Самият той обаче често казвал: „Майка ми и баща ми са гърци, но аз съм грък-арменец“. Това обяснява и една от причините той и Маяковски да имат близост – и двамата обичат Армения.
Има още няколко момента, които разкриват тясната близост на видния творец с арменците. Художник-постановчик на пиесата му „Баня“ е Сергей Вахтангов – арменец и забележително дарование. Друга негова пиеса – „Мистерия буф“ се поставя от Всеволод Майерхолд и Валерий Бебутян. Това е една от най-известните работи на Маяковски и на пръв поглед в тази социално-битова пиеса като водещ символ се явява планината Арарат, до която отчаяно се опитват да стигнат героите ѝ. На едно място търговецът утешава себе си и другите: „…Ще се справим някак си, пълзете до Арарат". На друго ученикът отчаяно крещи: „... И никой никога няма да допълзи до Арарат“. Дърводелецът сравнява рая и Арарат, шофьорът вижда мираж и крещи: „... Арарат, Арарат, Арарат“. И така за всички герои библейската планина остава недостъпна. Както вече споменахме, в недовършената поема на Маяковски „Петият интернационал“ също се споменава Арарат, който е характеризиран като кристален.
Маяковски наистина обича Тифлис (Тбилиси), но и там за него главните герои са арменците. Арменският художник Вано Ходжабекян, който живее в града, за поета е символ на истински деец на културата. Той дори цени неговите картини повече от работите на своя съвременник Нино Пиросмани. В статията си „Чистата душа и точната линия на Вано Ходжабегов“ литератураведът Владимир Енишерлов описва един разговор между Маяковски и Есенин, проведен през 1924 г. Владимир казва на Сергей за починалия преди две години художник: „Ако беше видял работите на самоукия Вано… Неговите забележителни рисунки са в градския музей. А приживе ги продаваше по 50 долара“. След години Виктор Школовски ще напише трогателен разказ за самоукия арменец и Маяковски, който ще озаглави „За слънцето, цветята и любовта“.
Има и друга интересна история, свързана с тбилиския арменец Аветик. За нея разказва грузинският поет Симон Чиковани, който пише, че когато през 1924 г. Маяковски посещава Тифлис, Николай Шенгелая го води в един от най-известните по това време ресторанти – „Олимпия“, чийто собственик е Аветик и чиято кулинарна слава се разнася из целия град. Арменецът омайва всички с уменията си. Когато научава кой е посетил заведението му, той пожелава да се запознае с него. Първоначално Маяковски започва да говори с готвача на руски, но като разбира, че той е арменец, бърза да каже, че родителите му се оженват в Армения и добавя, че фактически са земляци. Аветик толкова е развълнуван, че предоставя на госта отделна стая и като типичен арменец му дава разкошно гостоприемство.
След време поетът отново е в Тифлис и пак изразява желание да посети арменския ресторант. И Аветик отново го посреща топло, питайки дали Маяковски не го е забравил. „За какво говориш, по-скоро бих забравил Шекспир или Гьоте, но теб ще помня винаги“, е неговият отговор. Е, можем да си представим след тези думи как го нагостява собственикът на „Олимпия“. А Владимир, шегувайки се със сътрапезниците казва: „Какво направи с мен Аветик? Накара ме да му принеса в жертва класиците на световната литература“.
Маяковски има „арменска“ връзка не само в Тифлис, но и в Баку. Разбира се, за нея доста се премълчава, защото е повече от неудобната за версията, която азерите се опитват да наложат през последните десетилетия, но истината е, че има реалии, които е трудно да бъдат прикрити. И така, няколко думи за „неазербайджанския Баку“.
Както в грузинската столица, така и в Баку поетът се намира в арменско обкръжение. Маяковски пише стихотворението „Баку“ и споменава града в своята проза „Рожденни столици“. В Азербайджан много умело се опитват да заобиколят факта, че Баку за Маяковски изобщо не е бил азербайджански град, освен това той никога не пише думата „Азербайджан“ в творбата си. По една проста причина: по онова време такова понятие не съществува. Така че той използва думите „турчин“ и „тюркски“. И не е ясно защо в Азербайджан толкова се радват и гордеят с това произведение на писателя, което пряко доказва неистинността на измислените от тях национални митове.
Поетът е в Баку през 1924 г. и ето какво пише за това време: „Прашно е, безлистно. Културата е международна. Езикът е средноруски: вземам манташевки, давам манташевки (става дума за пари). Заявките са прости – платете копейка, избийте рупия. А тюркския език – за какво е? Манташев може и без него в Париж, но манташевският работник пак не може да чете. Видях Баку през 1924 г.“. Маяковски ясно посочва, че дори след като Манташянц заминава за Париж, Баку се асоциира само с богатия арменец и фактически съветският Баку е все още в неговата сянка.
Интересно, нима днес в Баку наистина не разбират иронията по отношение на тюркския език, който днес наричат азербайджански. Или просто им е неизгодно да разбират това, за да смятат Маяковски за голям приятел на Азербайджан? Смешното е, че съседите на Армения си позволяват да отидат доста по-нататък и да съчиняват вместо поета, като му приписват едно антиарменско стихотворение. Но дори хора, които не познават много добре поезията му, веднага ще забележат, че това драскане с примитивни завои и оскъден речник, разбира се, няма връзка с него. Освен това, подобно стихотворение няма не само в нито една негова книга, но и в други негови нетипични творби. След като научават за тази абсолютна измислица, служителите на къщата-музей Маяковски в Багдати и Московския държавен музей на името на Маяковски остават шокирани и незабавно опровергават твърдението.
През 2017 г. арменската столица се присъедини към градовете, в които традиционно се организират Маяковски четения. Традицията се заражда в Москва от 60-те години на ХХ век, когато около паметника му се събират малко известни и забранени за четене поети, които говорят за смелост, дълбочина и вярват, че някога все пак ще има свобода на словото, а човек ще може да изразява мислите си без страх. Но през 1965 г. по решение на властите тези поетични вечери са прекратени. Традицията се възстановява едва през 2009 г. от художника и политическия активист М. Крилов и поета Д. Берковски.