Рубен Дишдишян няма образование в сферата на киното и телевизията, но те се превръщат в негова съдба. Роденият в Казан бъдещ продуцент завършва архитектурно-строителния факултет на Ереванския политехнически институт през 1981 г. и седем години работи по специалността. Дори основава в арменската столица кооператив по архитектурно-строително проектиране.
В най-трудните за Армения години, когато страната се разкъсва от войната с Азербайджан и тъне в тъмнина, глад и мизерия, младият човек решава да се премести в Москва, където се заема с предприемаческа дейност. Така случайността го отвежда към киното и през 1996 г. Рубен Дишдишян основава и поема ръководството на кинопродуцентската компания „Центръл партнершип“, за която се грижи до 2011 г. След като я напуска, на бял свят се появява създадената пак от него друга кинокомпания, която носи името „Марс Медиа Ентертеймънт“.
За изминалите 30 години в света на кинопродуцентството сред филмите и сериалите, които той продуцира, а те са над 250, се нареждат лентите „Т-34“, „Русалка“, „Тарас Булба“, „Брестката крепост“, „Дом“, „Звезда“, „Земетресение“, „Аритмия“, както и телевизионните поредици „Ликвидация“, „Доктор Живаго“, „Братя Карамазови“, „Златната орда“, „Хотел „Русия“ и т.н.
И двете компании, които Дишдишян основава, постигат забележителни резултати и се нарежат сред водещите кинодистрибутори в Русия. А много от филмите и телесериалите, зад които застава като продуцент, печелят награди и получават признание не само на руски, но и на международни кинофестивали - Токио, Берлин, Кан, Венеция, Карлови вари, „Златна кайсия“ (Армения) и др. Някои от продуцираните от неговата компания работи дори бяха номинирани за „Оскар“. Така например през 2008 г. филмът на Анна Меликян „Русалка“ (той спечели голямата награда и на София филм фест) беше предложен от Националната академия за кинематография и науки на Русия за престижната награда на Американската киноакадемия в категорията „Най-добър филм на чужд език“. През 2016 г. в същата номинация Армения представи лентата „Земетресение“ на режисьора Сарик Андреасян от името на арменската киноакадемия.
Рубен Дишдишян е кавалер на френския Орден за изкуства и литература, награден е и с орден „Мовсес Хоренаци“ през 2011 г. Неколкократно сп. „Форбс“ го нарежда сред най-перспективните кинопродуценти на Русия и най-влиятелните медиа-мениджъри в ОНД. През 2007 г. той получи Голямата награда като „Медиен мениджър на Русия“ за приноса си в развитието на филмовата и телевизионната индустрия, както и главния персонален приз и титлата „Продуцент на годината“ на 11-ата церемония по връчването на наградите в сферата на филмовия бизнес „Блокбъстър“. Наред с това в Московското киноучилище Дишдишян е един от менторите на програмата „Шоурънър“.
През 2010 г. известният кинопродуцент издаде книга със спомените на своя дядо Ховагим на руски и арменски езици – „Надолу по Ефрат на салове“.
По стъпките на дядо Ховагим и арменските корени
Ховагим Дишдишян е роден през 1903 г. в малкото градче Зиле в Централен Анадол. Като 12-годишно момче той преживява клане, месеци на скитане в пустинята и ужасно съществуване в турски лагер сред пустинята Дер ел Зор. Тези ужасяващи събития той ги описва по-късно с изключителна правдивост: „Удари Голямата катастрофа от 1915 г. За една нощ бяха събрани всички арменски мъже от нашия град над дванадесет години. Те бяха затворени в градския затвор и всяка вечер извеждани на групи в едно дефиле, недалеч от града, на север, бяха предавани на палачите, които ги убиваха с брадви. Оцелелите бяха изпратени в концентрационен лагер…
…В продължение на четири месеца, заедно с жените и децата, гол и бос, гладен и изтощен, минах през неописуемо страдание по пътищата на депортацията, по пътища, осеяни с подутите и гниещи трупове на моите сънародници, загубих семейството и приятелите си“, разказва той в книгата си. И допълва: „От повече от петнадесет хиляди депортирани, събрани от два града, в нашия керван останаха само около четиристотин души. От четиридесет и четиримата членове на нашето семейство останахме само аз и сестра ми“.
Дядото на Рубен Дишдишян оцелява въпреки всичко, спасен е от арабско семейство. Главата на фамилията открадва момчето от турците, когато керванът с депортирани арменци спира в Айн Газал, и го отвежда в дома си. „Сближих се доста с арабския търговец. Той обеща да ни настани при познато семейство. Един ден дойде с висок мъж на име Давуд, на когото обеща да ме даде за осиновяване. Давуд имаше четири дъщери и имаше нужда от момче, но не искаше да вземе друго момиче. Когато се стъмни, целунах сестра си и се отправих към мелницата... След като стигнах до мелницата, Давуд вече ме чакаше на коня си. Той ме видя, качи ме на коня си и без да каже нито дума, препусна в галоп към Синджар, към своето село. Така се разделих с последния си любим човек“, пише Ховагим. Това решение е изключително тежко за момчето: „Обичах сестра си толкова много, може би, защото се грижех за нея повече от осем месеца след смъртта на майка ми. Заедно преминахме през всички кръгове на ада, станахме свидетели на ежедневното изтребление на стотици хиляди арменци, стотици пъти гледахме заедно смъртта в очите. Нашето общо противопоставяне на страданието и жестокостта ни свърза един с друг по-силно от семейните връзки“, разказва още той.
Ховагим изживя целия си живот с душевна рана, следствие от тази непоносима раздяла, и никога не успява да си прости за собственото си спасение: „Мислих много и дълго време за нашата раздяла – никак не принудителна. Преминах през хиляди преценки, опитвайки се да стигна до някакво заключение, да се утеша за загубата, която стана най-тежката за мен. Времето минава, но болката не стихва“.
Въпреки тъжните спомени Ховагим Дишдишян изпитва дълбока благодарност към новото семейство, което го приема в дома си и го спасява от смъртта. Тези хора се опитват по всякакъв начин да му помогнат да забрави преживяното: „След нечовешки изпитания и най-тежки страдания се озовах в семейство, което ме обграждаше с обич, живееше в изобилие и постепенно преодолях физическата слабост, възстанових здравето си и се върнах към живота. Бях пълноправен роден син“.
Ховагим живее три години с арабското си семейство. И през 1919 г., след края на Първата световна война, той се завръща в родната арменска среда, живее няколко години в сиропиталища в Алепо, Цариград и Солун и учи много. През 1924 г. Дишдишян се завръща в Армения, където завършва строителния факултет на Ереванския институт (сега Държавен инженерен институт на Армения), работи успешно и създава семейство. Той заема отговорни позиции и има значителен принос за развитието на столицата на Армения.
Възрастният човек пишеше мемоарите си, точно когато завършва строителството на мемориала Дзидзернагаперд, спомня си неговият внук Рубен Дишдишян: „Той ме заведе там. Вървяхме пеш от къщата ни до самия комплекс и той ми каза: виж, пиша книга за всичко това, скоро ще я прочетеш“. „Надолу по Ефрат със салове“ е един от многото по рода си подробни и емоционални разкази на очевидци, преживели кланетата на арменците в Османска Турция и оцелели въпреки всичко.
Рубен Левонович има трепетно отношение към Армения,
към нейната история и към арменците като цяло: „Доколкото можах, се опитах да запозная руския зрител с арменския народ, с неговата богата култура. Ние следим арменските актьори, които работят в Русия в продължение на много години и се опитваме, когато е възможно, да ги привлечем към нашите филми“, казва той в едно от редките си интервюта. „Важното е да запазиш своята идентичност: език, култура и желание за историческа родина. Имаме нужда от някаква сила, която да координира действията на арменските диаспори и общности, убеден е Рубен. Чувствам се руснак от арменски произход. Много обичам Армения. Успявам да отида там 3-4 пъти в годината и всяко такова пътуване за мен е глътка свеж въздух. Там живеят най-близките ми хора – родителите ми, сестра ми, племенниците ми“.
Рубен Дишдишян разказва, че дядо му цял живот се опитва да намери сестричката си, пише писма, свързва се с американски и международни организации, разпитва, макар че в онези години това може да се отрази на кариерата му. Така и не я открива и напуска този свят през 1973 г. в Ереван с незарасналата дълбока рана в сърцето си. Кинопродуцентът признава, че част от идеята им да преведат книгата на своя дядо на английски е била, че може да се случи чудо и потомци на дядовата им сестра да се появят, да се открие някаква информация за малкото момиче, разделено от брат си по силата на трагични за арменския народ събития.