Мистър пет процента! Почти няма арменец, който да не знае кой се крие зад това прозвище. Той е бил гений. И може би най-загадъчния човек на своето време. Надарен с ум, интелект, търговски нюх, Калуст Гюлбенкян е постигал винаги онова, към което се е целил. Нефтеният магнат, един от най-богатите хора на епохата, е притежавал впечатляващи качества. Онези, които са го познавали, смятат, че е бил харизматичен, умеел е да грабва вниманието и така да води преговорите си, че успехът винаги е бил на негова страна.
През 1902 г. Гюлбенкян получава британско гражданство, живее предимно в Париж, говори шест езика и това му помага да поддържа връзки и с Изтока, и със Запада. През 1912-1914 г. създава най-успешната си компания – „Ирак петролиум“, в която влизат Франция, Англия, САЩ и Персия. А приходът на арменеца от дивидентите е 5%.
Калуст е не само успешен бизнесмен и нефтен магнат, но и изключителен ценител на изкуството, с изтънчен вкус и усет. Започва да събира ценни предмети още от 14-годишен. С дадените от баща му пари момчето купува няколко старинни монети, а след години колекцията му става все по-мащабна и поразява с многообразието от присъстващите в нея художници и изобразителни школи. Но има и още нещо, което е поразително. Съвременниците му не разбират как някой, дори и да разполага с много пари, контакти и влияние, успява да заобиколи конкурентите си – не по-малко богати и влиятелни хора – търговци и колекционери, да ги изпревари и да придобие желаното произведение.
Не е тайна, че Калуст Гюлбенкян и видният американец Хамър са били съперници що се отнася до намирането и купуването на творби на изкуството, особено когато след революцията в Русия идват болшевиките и започват да продават платна, които са пазени в Ермитажа. За тази част от живота на арменеца разказва Михаил Пиотровски в книгата си „Продадените съкровища на Ермитажа“. Настоящият материал се базира на написаното в нея.
Под егидата на създадения след октомврийските събития в Русия Народен комисариат на просвещението се сформира специална агенция, наречена „Антиквариат“. Ермитажът, който е национализиран, получава инструкция да бъдат продадени 250 картини на цена от минимум 5000 рубли за всяка, както и гравюри, оръжия, златни предмети. Парите са нужни на болшевиките за т.нар. индустриализация на страната. Подбрани са 2880 платна, 350 от които са творби, имащи значителна художествена ценности, от тях 59 са шедьоври със световно значение. Някои от тях се намират в музея от времето на основаването му от императрица Екатерина Втора.
През лятото на 1928 г. стават известни плановете на „Антиквариат“-а, а Гюлбенкян, който поддържа търговски контакти с Русия, научавайки за това, предлага да купи за 10 милиона рубли – колосална за онова време сума, картини. И представя списък с 18 от най-добрите произведения. В своя докладна записка от 1928 г. до Анастас Микоян видният руски изкуствовед Сергей Тройницкий пише, че исканите от Гюлбенкян творби „по най-скромен разчет струват не по-малко от 25-30 млн. рубли“. Според него „откритата продажба на някои от тях, като „Мадона Алба“ на Рафаело, „Юдит“ на Джорджоне и „Блудният син“ на Рембранд, несъмнено би предизвикала национална подписка за закупуването им от някои страни и би покрила сумата от 10 милиона рубли“. И така магнатът не успява да получи шедьоврите, но придобива не по-малко изключителни творби и най-важното е, че успява да стане първият, който съумява да избере предмети директно от колекцията на Ермитажа.
Роденият в Турция арменец е гений в установяването на контакти и в умението да договаря най-изгодните контракти. Успява да спечели доверие, разпознава мисленето на хората, с които общува и това го превръща в един от най-богатите хора. Разбира се, основната сфера, в която работи, е нефтът. Още преди революцията той започва да развива бизнес в Русия благодарение на свои роднини – бакинските арменци Манташеви, които контролират петролните полета на Баку. Именно тогава – през 1895 г., започва неговата успешна кариера. За втори път интересите му се пресичат с руснаците през 1928 г., когато се заема да участва активно в разработването на най-богатите петролни находища. В Париж, чрез своя сънародник и адвокат Моисей Аджемов, Гюлбенкян се запознава със съветския търговски представител Георгий Леонидович Пятаков. Временно изхвърлен от редиците на болшевишката партия, той е изпратен във Франция, където се ангажира да установява връзки с финансовите и търговските среди на Запад.
Гюлбенкян доброволно помага на Съветска Русия, която има доста сериозни проблеми с търговията с петрол. Като президент на Иракската петролна компания той убеждава дългогодишния си партньор Хенри Детердинг от „Шел“ да търгува със съветски нефт, чиито цени, подобно на суровините, излизащи от СССР, падат. В резултат контролираните компании обединяват усилията си в износа на най-евтиния суров петрол, което помага на петролния синдикат да запази позициите си на световния петролен пазар. Успешно проведената операция донася на един от най-талантливите бизнесмени на ХХ век не само огромни дивиденти, но и неограниченото доверие на съветските власти. Посредническите усилия на арменеца биват оценени и мечтата му да получи някои от шедьоврите на Ермитажа започва да става напълно реална.
Работейки със съветските функционери в Париж Калуст се доказва като надежден партньор. Макар Съветска Русия да се нуждае от средства и да се готви да продава част от ценностите си, все пак за нея е важно да запази престижа си, който при никакви обстоятелства не трябва да пострада. Затова поверителността на продажбите на музейни експонати за съветските власти първоначално е не по-малко важна от получаването на пари. А това напълно отговаря на характера на Гюлбенкян, чиято потайност е патологична. Неслучайно го наричат „най-мистериозния човек на своето време“.
Подобно на повечето приказно богати хора, арменецът намира в колекционирането на произведения на изкуството почивка от рутинната работа, изискваща непрекъснато напрягане на сила и емоции. Бизнесменът си поставя за цел да придобие това, което някога са притежавали руските царе. Чрез Пятаков той се свързва с функционери от Народния комисариат на външната търговия и „Антиквариата“, с които, както самият той по-късно се оплаква, трябва да води непрекъснати изтощителни преговори в Париж цели две години.
Упоритостта на Гюлбенкян, съчетана с изключителен късмет, или както казват за него – „умението да държи картите“, в крайна сметка водят до резултатен изход. Неговият довереник Пятаков получава висок държавен пост след завръщането си в Москва, първо като заместник, а след това като председател на Държавната банка на СССР, на която „Антиквариат“-ът е пряко подчинен. Въпреки че съветският деец не участва лично в преговорите, именно на неговото бюро лежат преводите на съобщенията до Народния комисариат на финансите, които нефтеният магнат високопарно нарича „меморандуми“.
В продължение на две години – от 1928 до 1930 г., Калуст Гюлбенкян води четири трудни кръга от преговори със съветското правителство... Едва през януари 1930 г., след четири месеца непрекъснати дебати, той и представителят на „Антиквариата“ Самуели, който се намира в Париж, се споразумяват: за среброто и платното на Рубенс. „Юдит“ за щастие остава в Ермитажа. За полученото милионерът плаща 155 000 лири стерлинги. Директорът на Ермитажа Борис Пиотровски по-късно ще сподели, че тази продажба е пазена в такава тайна, че в писмото на „Антиквариата“ до Народния комисариат по образованието, с което се нарежда продажбата на творбата на Рубенс, дори не се посочва названието на картината.
Гюлбенкян може да триумфира: всеки нов договор в „Антиквариат“-а прави колекцията му, вече смятана за една от най-ценните в света, напълно недостижима. Резултатът от третия кръг на преговорите се оказва още по-успешен. Той става притежател на мраморната „Диана“ на Жан-Антоан Удон и на пет живописни работи – „Портрет на Тит“ и „Атина Палада“ на Рембранд, „Урок по музика“ на Жерар Терборх, „Мецетин“ на изящния рококо художник Антоан Вато и „Красиви къпещи се” на майстора на галантните сцени Никола Ланкре. Всичко това струва на Гюлбенкян 140 000 лири стерлинги за картините и 20 000 лири стерлинги за статуята.
Калуст Гюлбекнян чудесно разбира, че далеч не е единственият, който се интересува от съветския антикварен пазар. Затова една от клаузите на договора с „Антиквариат“ предвижда свободата на купувача от условията на договора, в случай че стоката не пристигне в рамките на един месец. И като мъдър и предвидлив бизнесмен се опитва да се подсигури за всякакви изненади. Неговите експерти удостоверяват автентичността на произведенията първо на място, а след това отново в Берлин. Но ако този проблем се решава доста лесно, то е почти невъзможно напълно да се предпази от загубата на вещи и пари. Тъй като след предаването на стоката в Берлин правителството на СССР и „Антиквариат“-а свалят всякаква отговорност от себе си от момента, в която тя пресича съветската граница, купувачът поема изцяло евентуалните рискове след това. Купувайки неща от Ермитажа, Гюлбенкян на практика поема риск като играч на фондовата борса: в случай на изземване от властите на трети страни не е изключена конфискация на изделията и той не може да поиска възмездяване на загубата.
Не е ясно как, но арменецът успява да убеди Пятаков, че плаща „правилната“ цена и през есента на 1930 г. успява да направи четвъртата си, този път последна, „най-скромна“ покупка. След размяна на писма с него милионерът успява да се спазари за едно единствено нещо – „Портрет на старец“ от Рембранд, което му струва 30 000 лири стерлинги. Тази сделка е още едно потвърждение за феноменалните търговски способности на Гюлбенкян. Дори когато конкурентите му вече успяват да получат творби от Ермитажа, плащайки десетки пъти повече, той намира начин да убеди съветското правителство, което толкова се нуждае от пари, да му го даде доста по-евтино. Но прекомерната пестеливост на „мистър 5%“ го принуждава да отстъпи мястото си на по-щедри купувачи. И все пак той изпълнява мисията, която си е наумил – успява да отвори път към ценностите на Ермитажа и да ги придобие на сравнително добра цена.
Днес всички тези съкровища са безценна част от богата колекция на Калуст Гюлбенкян, която може да бъде видяна в Лисабон, Португалия.