В изконно патриархалното арменско общество феминизмът намира здрава почва още от средата на XIX века. Това е време, когато става популярна максимата: „Обучавайки момче, само образоваш момчето. Обучавайки момиче, просвещаваш цялата нация“.
Трябва да се отдаде дължимото на арменската интелигенция, която живее в консервативна среда, но това не ѝ пречи да мисли различно. Тя започва да обръща внимание на образованието на девойките, активно развивайки и прокарвайки тази идея. В тази посока особено активни са поетът Раффи в Табриз (1875-77) и писателят Бердж Брошян. Разбира се, идеята за женско образование не се приема веднага положително, но в отделни градове на Османската империя постепенно започват да се появяват учебни заведения само за момичета. Съдействие в тази посока оказват и по-състоятелните арменски семейства, предимно съпругите, които основават и поддържат различни благотворителни организации. Още през 1840-60 г. онези арменци, които получават образование в Европа, започват да обръщат внимание на необходимостта нацията да се просвещава.
В империята арменките са информирани за настъпващите промени в европейското общество, където се появява и набира скорост движението на суфражетките. Тези идеи те се опитват да ги интегрират в своята среда. Така например през 1847 г. във в. „Хаястан“ („Армения“) е публикувана следната бележка: „Жадните за знания жени от знатен произход в Хасикюх тези дни (1 февруари 1847 г.) основаха благочестиво общество в името на прогреса на момичетата от същото село“. Това е едно от първите доказателства, илюстриращи социалната промяна и покровителството на по-знатните арменски жени в областта на образованието. В пресата се появяват отделни материали по въпросите на модата, вкуса, етикета, естетиката и етиката, насочени към трансформиране на обществото и установените процеси. Активно се повдигат въпроси, свързани с образованието, възпитанието и правата на жените в контекста на порядките на Османската империя.
„Мъжът-писател може да бъде посредствен, жената-писателка няма такова право“ – такъв е съветът, който дава в залеза на живота си първата арменска романистка Сърпухи Тюсаб (Ваханян) на начинаещата писателка и защитничка на женските права Забел Есаян.
В края на XIX века в Константинопол арменската интелигенция се противопоставя на режима на султан Абдул Хамид, събира се за обсъждане на литературни манифести, занимава се с подобряването на арменските училища и колежи, без да подозира, че само след десет години всичко това вече няма да бъде важно. Именно в такава атмосфера се ражда арменският феминизъм: публикуват се първите есета, вестници, книги, посветени на правата на жените, формират се обществени кръгове и движения. Арменските жени започват да се борят за равенство, право на обучение, работа, свободен брак и развод още през 1860 г. По това време в Европа и Америка първата вълна на феминизма вече набира скорост.
Арменското женско движение се формира окончателно през втората половина на века, когато жените се застъпват за изкореняването на стереотипите, които ограничават свободата на момичетата. Новите идеи изиграват важна роля във формирането на образа на арменските жени през новия век и стават неразделна част от творчеството. Арменските жени започват да се борят за възможността да се развиват в образователна, възпитателната и икономическата сфери. Писателките и поетесите отразяват тези виждания в своите произведения. Появява се идеалът за новата жена (нор хай гин), която е свободна от предразсъдъци и има възможност да се образова, да се развива и да не бъде заложник на определени нагласи.
Елбис Кезарацян, Сърпухи Тюсаб, Сибил (Забел Асадурян), Аршакухи Теотик, Анаис (Евпиме Аведисян), Зарухи Калемкерян, Мари Бейлерян, Забел Есаян, Зарухи Бахри, Хайгануш Марк, Сиран Сеза: за повечето от тези жени не само не са чували в света, но и в академичните среди, в текстове и изследвания за арменската литература, в историята и в журналистиката споменаването им е изключително рядко. Те не се наричат феминистки или активистки за правата на жените, но по днешните стандарти са били именно такива.
Трябва да се има предвид, че от страна на Османската империя по това време тиранията набира сила. Това засилва участието на жените в борбата им за права. Три са областите, в които арменските жени заемат водещи позиции: обществена и хуманитарно-филантропска, просветна и литературно-културна, националноосвободителна и политическа. Те допринасят за възможността всички социални класи да се образоват. Тогава битува следното мнение: „Жените по-добре разбират тенденциите на времето и не са безразлични към възпитанието на момичетата, за разлика от старите времена, когато невежите вярваха, че жената е създадена само за робско съществуване и е вредно за нея да чете, пише и учи“.
По ирония на съдбата една жена, родена в Истанбул – Лерна Екмекчиоглу, започва да проучва живота на много от тези жени. На базата на нейните изследвания и ограничени други източници, някои от първите арменски феминистки могат да бъдат представени накратко.
За родоначалник на арменското феминистко движение се смята Назлъ Вахан (Арзуманян, 1814-1884), която активно се занимава с благотворителност и просвета. Родом е от Кесария, добре владее френски и гръцки езици. През 1859 г. основава в Константинопол девическото училище „Сурп Хрипсиме“, а през 1864 г. полага основите на Благотворителната женска асоциация, чиято цел е да насърчава образованието на жените. Наред с това е патрон на сиропиталището „Калфаян“, както и на училищата „Нарегян“ и „Хамазгяц“. Не на последно място трябва да споменем, че нейна дъщеря е Сърпухи Тюсаб, която, израствайки в такава просветна среда, става високообразована, владее френски, гръцки и италиански, познава европейските класици и античните автори. Но за нея ще разкажем след малко.
„Жените са като славеи, които вместо да пеят сами, позволяват на мъжете-врани да пеят и да се издуват от гордост.“ Мисълта е на Елбис Кезарацян. Тя става основател и редактор на първото в света арменоезично списание за жени. То се нарича „Китара“ и излиза в продължение само на седем месеца, а първият му брой се появява през август 1862 г. в Константинопол. Защо „Китара“? Не е известно, но някои изследователи допускат, че може би е направена асоциация между този музикален инструмент и формата на женското тяло. Причината за този избор е без особено значение. Важното е, че още в своя първи брой, изданието публикува цели четири статии на темата за женските права: „Обръщение към младите момичета“, „В служба на обществото“, „Духът на патриотизма“ и „Да имаш права не е наглост“.
За личния живот на Елбис не се знае почти нищо. Известно е, че тя умира през 1911 г. в Александрия на 80-годишна възраст.
„Бракът трябва да се основава на желанията и на двете страни, а не на злато или удобство. Но е много рядко явление да попиташ едно момиче какво иска.“ Така мисли една друга видна арменска феминистка – Сърпухи Тюсаб, която е първата арменка прозаик. В своя втори роман „Сирануйш“ авторката разказва за главната си героиня, която е на 18 години и си позволява да се опълчи на баща си, като му заяви, че не желае да се омъжва за избрания от него богат мъж, тъй като е влюбена в млад художник. Историята все пак завършва трагично: Сирануйш все пак се обвързва с богаташа, но това разстройва нервите ѝ, тя започва да линее и умира преди да стане на 20 години.
В трите романа, излезли под перото на Тюсаб, заглавията носят женски имена – „Матя“, „Сирануйш“ и „Араксия“. Известният арменски писател от XIX-XX век Крикор Зохраб дори описва романа „Матя“ като „опасен, способен да разруши идеята за силно арменско семейство“.
Моминско име на Сърпухи е Ваханян, тя обаче решава да вземе фамилията на съпруга си – френския пианист Пол Тюсаб. Писателката е родена в богато семейство и получава образованието си в чужбина, в Париж. Тя е виден представител на арменската интелигенция, пише статии за няколко издания и е пламенен поддръжник на правописната реформа на арменския език. В своите статии повдига въпроса за правото на жените на свободен избор, което предизвика огромни критики от нейните колеги мъже. Тя е привърженик на виждането, че единственият верен път към еманципацията минава през просветата.
Младата Сърпухи е модерно момиче, което обича френските романи и се стреми да върви в крак с времето. Като дъщеря на заможни родители от Константинопол това не е трудно за нея. Разполага с достатъчно възможности за развитие, в детството си пътува много с родителите си, а и ученето зад граница има огромно значение за нейното развитие.
Вече като поотраства, силно влияние върху нея оказва преподавателят по литература и известен драматург в онези години Мъгърдич Бешигташян. Тя започва да пише вече не на френски, а на арменски. И за разлика от повечето момичета тогава, след като се омъжва и става мадам Тюсаб, не слага встрани хартията и мастилото, а се заема с писане на повести. Те излизат в сериозни за времето си тиражи. И става първият писател, който в своите произведения засяга съдбата на жените от своето време. Занимава се и с активна обществена дейност. На практика отглежда ново поколение арменски писатели в Цариград, оформяйки мирогледа им.
Писателката напуска този свят през 1911 г.
Така стигаме до една фигура, чието име е може би най-известното сред авторите-жени и авторитетите в онези години – Забел Есаян. Според нея „жената е родена не само да бъде приятна на мъжа“, а „за да се самоусъвършенства, да работи и да бъде полезна на обществото“.
В своите мемоари Есаян пише, че след срещата си със Сърпухи Тюсаб взима решение да стане писателка. И става автор на множество романи: „В очакване“, „Градините на Силидара“, „Фалшивите таланти“, „Под руините“, „Моята душа в изгнание“ и други. Тя е единствената жена, включена в списъка на арменците, които турците трябва да арестуват на 24 април 1915 г. и да депортират. Но някак си успява да избяга, стига до България, а след това заминава за Франция.
Есаян е единствената от споменатите по-горе феминистки, която живее в Съветска Армения. След като се присъединява към комунистическото движение в Париж, писателката решава да се премести в Армения, където започва да преподава литература в Ереванския държавен университет. За първи път студентите виждат преподавател, който изнася лекции, седнал на маса и държейки цигара. През 1937 г. Есаян е арестувана по обвинения в антисъветска агитация и осъдена на заточение в Сибир, откъдето никога не се завръща.
„Без да изоставяме дома си, трябва да проправим нов път – към нашите права“, смята Хайгануш Марк. Фамилията ѝ е Топузян, но тя решава да си измисли псевдоним и за основа взима името на баща си Маркар. Така става Марк. Своята дейност започва в женската учителска семинария „Нигохосянц“. Първия си роман озаглавява „Душата на девойката“, а първия вестник, който основава – „Цвете“. Но, както се казва, делото на живота ѝ става „Арменка“, чийто редактор е в продължение на 13 години. Изданието излиза два пъти месечно и е едно от основните на арменски език, появили се след Геноцида. Самата Марк смята „Арменка” не само за рупор на женските гласове, борещи се за равенство, но и за своеобразен мост между Съветска Армения, диаспората и арменците, останали да живеят в Турската република. Авторката вярва, че равенството между мъжете и жените е напълно възможно, при условие, че се запазят някои патриархални традиции.
Последната арменка, за която ще разкажем тук и сега с ярко присъствие в арменското феминистко движение, е Забел Асадур. Тя е журналист, просветител, педагог, издател, поетеса и писателка, която пише и става известна под псевдонима Сибил.
Рожденото ѝ име е Забел Ханджиян. Родена е през лятото на 1863 г. в квартал Юскюдар в Константинопол. Учи в лицея в Юскюдар, който завършва през 1879 г. Тя е една от основателките на Националната арменска асоциация, която работи и съдейства за поддържането и функционирането на арменските девически училища в населените с арменци области на Османската империя. През 1879 г. пише учебник – „Практическа граматика на съвременния свят“, който е преиздаван многократно. Автор е също на много статии за образованието и педагогиката, както и на стихотворения за деца.
Заедно със Сърпухи Тюсаб подготвя проекта на арменската декларация за правата на жените, в който се заявява за необходимостта от равноправие за жените във всички сфери – социална, нравствена, икономическа. Но този текст така и си остава непубликуван.
През 1881 г. Сибил се омъжва за адвоката Гарабед Тонелян и заедно обикалят провинцията, за да основават девически училища, както и да предоставят стипендии на способни арменски девойки. Тя работи като учителка в тях, а след това продължава педагогическата си дейност в Константинопол. През 1900 г. съпругът ѝ умира и година по-късно еманципираната арменка се омъжва за писателя, журналиста и интелектуалеца Хрант Асадур, с когото има дълго литературно партньорство и такова в общественото поприще. Двамата заедно подготвят поредица от учебници, наречени „Музей на арменския език, граматика и литературни четения“, които служат за арменското възпитание на младото поколение в продължение на четвърт век.
Писателят и политически деец Крикор Зохраб, заедно с Хрант Асадур и Сибил възстановяват литературното издание „Масис“, което става притегателен център на редица арменски творци. В изданието тя публикува портрети на много известни арменски литературни фигури. Статиите са събрани и публикувани през 1921 г. в книгата „Профили“. По време на Геноцида над арменците тя не се откъсва от обществения живот и внимателно следи литературния и културния живот в Съветска Армения.
Сибил е известна със своите литературни произведения. През 1880-те публикува стиховете си в „Масис“ и „Хайреник“. През 1891 г. е издаден романа ѝ „Сърцето на едно момиче“ (Աղջկան մը սիրտը), а през 1902 г. бял свят вижда стихосбирката ѝ „Отражения“ (Ցոլքեր) с предимно романтични и патриотични стихотворения. Пише също разкази за жени и пиеси, измежду които най-известна е „Булката“ (Հարսը).
Забел Асадур умира на 19 юни 1934 г. в Истанбул, погребана е в арменското гробище „Шишли“.
Струва си да разкажем и за още една забележителна арменка-феминистка от онези години - Мари Бейлерян. Но на нея ще посветим отделен материал.
Имайки интересен и наситен живот, първите арменски феминистки завършват земния си път по различни начини: една е убита по време на геноцида, друга е репресирана от сталинисткия режим, някои намират достойна старост във Франция или САЩ. Но всички ги обединява убеждението, че жените трябва да имат равни права с мъжете. Използвайки различни платформи, всички те посвещават целия си живот на борбата за равенство на двата пола.
По материали от арменския и чуждия печат