Всеки народ има своите сакрални вярвания и светилища, в чиято чудотворна сила дълбоко вярва и ги смята като места за поклонение. Арцах също имаше такива кътчета, към които народът се отнасяше с дълбока любов и вяра. Сред любимите бе светилището Сарибек или Срабек в село Дашушен, район Аскеран. Там жителите на страната отиваха, за да принесат жертва на Бог, да се помолят на свещеното дърво с надежда за изцеление на болни, за зачеване на дете, за избавление от беди. Това бе място, където християнството и езичеството се преплитаха, помиряваха и обединяваха.
Вярата в силата на дърветата, дошла от праисторически времена, битуваше и до днес в Арцах. Хората се молели пред свещените дървета, принасяли в жертва петли, овце и кози, окачвали гребените и рогата им по клоните им. Болните хора късали парчета от дрехите си и ги връзвали за клоните, за да могат болестите им да изчезнат. Нито един вярващ не смеел да нарани такова дърво, да отреже клон или да откъсне лист. Това и в миналото, и сега, се смятало за голям грях и се считало, че виновниците ще бъдат наказани строго за посегателството. Свещените дървета запазвали своята святост, дори ако пресъхнели…
Сред свещените дървета в Арцах особена почит се отдава на чинара, бора и смърча. Светинята в Дашушен е смърч и се намира на 5 км от Степанакерт в югоизточна посока, край осветен извор в северозападните покрайнини на селото. Тя се състои от два хачкара, поставени под голямо дърво на площадката над водния източник. Казват, че един човек, който откъснал клон от дървото в светилището Сарибек, бил прикован към леглото си четиридесет години...
Изследователят и краеведът Ерванд Лалаян разказва следната народна легенда: „Двама турци – брат и сестра, приютяват за през нощта един свещеник, пристигнал наскоро от Йерусалим. През една цепнатина на вратата те го виждат да се моли, извисявайки се във въздуха, над земята, т.е. левитирайки. Вдъхновени от чудото, те приемат християнството и бягат във Варанда с божия слуга. Турците ги последват и ги предават на мъченическа смърт на 10 км от Шуша, в планината, където сега се намира тяхното място за поклонение. Името на брата било Мартирос, но поради мъченическата му смърт от меча той е прекръстен на Срабек. Точно над Сарибек е мястото на мъченичеството на сестра му“.
Битува и друга легенда, съхранена сред народа, според която Сарибек бил учтив човек, живял по време на нашествията на Тимур. Войниците искали да поробят и опозорят сестра му, но брат ѝ я освободил и починал от раните, получени от врага. Погребан е в гореспоменатото светилище. Над него, на върха на скалист хълм, имало село, наречено Бозун Тап, с църква, която преданието сочи като място на мъченическата смърт и гробница на сестрата на Срабек. Запазени са основите на храма, виждат се и руините, които образуват очертанията на стените. Съдейки по фрагмента от хачкар, запазен до църквата, селото трябва да е било обитавано от XIII-XIV век насам.
Сред тези свещени дървета се нарежда и огромният чинар на Съхторашен, където на Възнесение Господне са идвали поклонници от околните села, палели свещи, варели млечна супа и я носели като жертва. Във Верин Тахавард също е имало известно място за поклонение – „Баревацар“, с три бряста, разположено близо до светилището Сарибек. Почитани били и дряновите дървета, наречени „Яковик“ близо до село Гюней Чартар, гигантските дъбове „Зоравор“ в село Арав и др.
Дъбът в село Съхнах се нарича „Хъндзорахач“ (Ябълков кръст). Според легендата това дърво било ябълково, но един турчин го ударил с прът, за да събори плодовете и то веднага се превърнало в дъб. Смятало се, че пръстта до или върху свещеното дърво има лечебни свойства. Например, близо до село Керт има четири огромни дъба, пръстта от хралупите на които се изважда и се натрива върху лицето за лечение на трихофития (вид гъбична инфекция на кожата). Това светилище има ден, когато го посещавали поклонниците – Велика сряда.
В Арцах има дървета, които се използвали за лечение на брадавици, други за лекуване на артрит, треска, ревматизъм, глухота, психични заболявания и т.н. Свещените дървета помагали на хората да се отърват от набези на скакалци, ако им се направи жертви за тази цел. Калината например се смятала за особено важно дърво срещу зло око и затова се засаждала в двора, полето, градината. Малко парче от това дърво дори се зашивало заедно с камилски косми и мъниста за очи в парче плат и се завързвало за люлката на дете или за врата на кон против уроки.
Ако става дума за архитектурни паметници, то една от култовите сгради в Арцах е църквата „Св. Степанос“. Намира се в югозападната част на село Тох, област Хадрут, до голямо гробище. Според надписа на входната фасада, църквата е ремонтирана през 1747 г. от Мелик Ехан и неговия син Мелик Есаи. Преди това църквата е построена на мястото на средновековен катедрален храм, който от своя страна е построен върху основите на езически. „Сурб Степанос“ е правоъгълна сводеста зала, в източната част има сакристии (помещение в християнските храмове, в което се съхраняват богослужебните дрехи и църковната утвар). Стените са издигнати от необработен камък, останал от разрушената църква. Стълб с необичайна форма, украсен с орнаменти, разделя залата на две неравни части (северната е по-тясна). В тясната част има много надгробни паметници. По стените на духовната обител има уникална колекция от 51 на брой хачкари. Има както архаични равностранни кръстове, така и класически композиции от XVIII век. Църковният двор е покрит с надгробни плочи – ярки образци на средновековната каменна резба. Върху тях има изображения на разкошен пир, конници, воини, музиканти и ловци. Най-вероятно тези барелефи са тематично свързани с живота на хората, погребани там.
Сред светите места в Арцах се нареждат и водоизточниците. Водата се смятала за свещено нещо: в нея не можело да се плюе, както и в огъня. На изворите се правели жертвоприношения: току-що станала невеста девойка, която стъпва за първи път във вода, хвърляла жито в извора. В неделя на изворите, смятани за свещени, се палели свещи. А болните, освен че палели свещи, принасяли в жертва петли и се молели с надежда за оздравяване. Известни свещени лечебни извори били този в дерето на село Шошу, „Зеленият кръст“ на Верин Шнека, „Мош Ахпюр“ (Изворът на къпините) на село Горд, където растат не само къпинови храсти, но има и голям почитан дъб. А според легендата, предавана от уста на уста, от „Мец Ахпюр” (Големият извор) в село Чанахчи светлина се спускала отгоре няколко пъти.